Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Торгар препусна напред, следван от работодателя си. Двамата поеха по края на редиците, без да обръщат внимание на гневните викове и възмущението на прости търговци и земеделци. Близо до портата тълпата ставаше по-гъста, забавяйки напредъка им.

— Оглеждай се за сам войник — каза Торгар. — Ще се постарая да го придърпам встрани. Несъмнено ще се опулят здравата, като видят кервана ни.

Наемникът и сам започна да се оглежда, но не видя търсеното. С въздишка той се спусна от седлото и започна да напредва пеш.

Когато някакъв човек го напсува и повдигна ръка, за да го удари, Торгар сграбчи дръжката на дългия си меч и започна да го изтегля.

— Оголя ли острието, то няма да се върне в ножницата сухо — изръмжа наемникът. Разгневеният, парцалив фермер, повел впрегнато магаре и кола с тикви, бързо пребледня и промърмори извинение. Един от войниците чу заплахата му, остави разгневената жена, която възмутено спореше с него, и се приближи.

— Без оръжия, за да не преспиш извън стените тази нощ — извика стражникът. Торгар се изправи в цял ръст. Челото на войника стигаше само до шията му.

— Надявам се, че ще си доведеш приятелчета, за да ме прогониш — каза Торгар, но усмивката му не бе заплашителна.

— Достатъчно, Торгар — каза Лори, който го бе последвал. Той се оглеждаше нервно, не му харесваше немитото обкръжение. — Ти ли си началникът тук, войнико?

— Просто помагам — отвърна стражникът. — Ако бързате, ще трябва да изчакате, като всички останали.

— Аз не съм като всички останали. И няма да чакам. — Лори Кинън се обърна и посочи към огромната върволица коне, фургони и товарни коли, която вдигаше прахоляк в далечината. — Тези са мои.

— Тук човек не може да отдъхне и за миг — промърмори стражникът. — Кои от тези коли са ваши?

— Всичките.

Войникът леко пребледня и се вгледа по-внимателно в Лори. След миг на размисъл и дъвчене на долна устна, той се досети.

— Лорд Кинън? Простете, милорд. Всеки втори търговец тук смята, че владее цял Дезрел. В първия момент не ви познах и…

— Всичко е наред — прекъсна го благородникът. — Как се казваш, войнико?

— Джес Браун, милорд.

— В такъв случай, Джес, преди да доведа кервана си, бих искал да зная какво става. Предполагам, че има някаква нова такса?

— Да — отвърна стражникът и за миг погледна към Торгар. — Предполагам, че няма да ви хареса. Крал Велор, Ашур да благослови дните му, прокара законите съвсем неотдавна. Въведени са нови глоби за търговците. За тези глоби ще узнаете много скоро. И освен това всички стоки, въвеждани в града, биват облагани.

— Всички стоки? — каза Лори и пристегна зеленото си наметало, видимо споходен от невидим мраз. — Ама че глупост. Кажи ми какви са налозите.

Войникът го стори. Докато рецитираше дългия списък, лицето на Кинън помръкваше все повече. Торгар можеше да види как господарят му изчислява чутото спрямо съдържанието на кервана си. Когато Джес приключи с изреждането, вратът на Лори бе придобил тъмночервен цвят. Дори Торгар можеше да прецени, че таксите, които щяха да постъпят от самото влизане на кервана, щяха да представляват цяло състояние.

— И това е само за да бъдем допуснати отвъд градските стени? — попита Лори с тих глас, който трепереше от гняв.

— Простете, милорд — каза войникът. — Джерънд Кролд бе особено настоятелен за спазването на новите наредби. Той нареди всеки, който бъде заловен да проявява немарливост в задълженията си, без значение на какво основание, да бъде вързан на пръсти и оставен на гарваните.

— Не мога да те виня за заповедите, които си получил, нито за старанието си да ги изпълниш — рече Лори. Той извади сребърна монета и я подаде на Торгар, който на свой ред я протегна към войника.

— Благодаря ви, милорд. Много щедро от ваша страна.

— И аз ти благодаря за отделеното време — каза Кинън. Той кимна на Торгар и двамата си проправиха път обратно към конете си. — Изглежда крадците са се добрали до краля — каза благородникът, докато възсядаше животното си. — Или до него, или до Кролд.

— Второто е по-вероятно — рече Торгар. — Ако скромната ми памет не ме лъже, той не е в двореца от вчера. Дори е виждал крале да умират. Вероятно смята себе си за владетел. Възможно е крадците да нямат нищо общо, а той сам да е решил да прояви алчност.

По време на обратния път наемникът не се сдържа и с повдигната вежда попита:

— На колко възлизаше общата сума?

— Двадесет пъти повече от обичайното — с въздишка отвърна Лори. — Зная, че не те бива в изчисленията, затова, още по-простичко казано, би се наложило да платя приходите от цял месец, само за да прекося проклетата им порта.