Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Арон спря да бърше, защото видя, че попилата в килима кръв няма намерение да отстъпи пред усилията му. Той хвърли подгизналия чаршаф върху трупа. Радваше се, че главата на мъртвеца е покрита — не му се искаше да вижда застиналия поглед на тъжните очи.

— Всеки се нуждае от приятели — говореше Зенке, — дори и хора като теб и мен. Баща ти изглежда решен да не ти позволи да се сприятеляваш. Ще ти кажа нещо, което трябва да си остане между нас. От известно време подготвям оттеглянето си. Но докато това стане, можеш да ми имаш доверие и да говориш с мен за всичко. Разбра ли?

Арон кимна.

— Какво ще правим с трупа?

— Ще го оставим тук — заяви мъжът. — Сторихме достатъчно. Ще накарам неколцина от редниците да го изтътрузят в някой от тунелите. А ние с теб ще отидем да пийнем нещо.

Момчето се усмихна.

— Зенке… Благодаря ти. Не знаеш какво означава това за мен.

Зенке смигна.

— Не е нужно да зная, Хаерн.

Керванът се простираше на повече от миля. Някои от колите бяха покрити фургони, а други бяха натоварени до пръсване с тикви, плодове и зърно. Един фургон пренасяше цяла трупа танцьори, които възторжено приветстваха гледката на велдаренските стени. Други две коли бяха претъпкани с наемници, мъже с груби лица и още по-загрубели десници. Край колите се разхождаха слуги, готвачи, благородни девойки и присламчили се обикновени хора. В самия край на колоната се тътреше малко стадо, орисано да бъде изклано за пиршествата.

А начело й яздеше Лори Кинън.

— Понесли сме двойно повече от миналата година — обади се яздещият край него Торгар. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Зная повече от останалите — отвърна Лори с необичайно мек глас. — Например: зная, че ти, Торгар, трябва да сдържаш плещещия си език, за да не го откъсна и хвърля на гаргите.

Капитанът на наемниците се засмя. Лори бе умен човек, но често прибягваше до празни заплахи и двусмислици. Благородникът имаше тъмни очи и също тъй тъмна кожа.

Редом с наемника Кинън изглеждаше хърбоват. Косата му бе дълга и сплетена, според модата в Ейнджълпорт — началната спирка на кервана.

— Не разбирам защо си правим труда да се връщаме — продължи Торгар, подминал предупреждението. — Всяко подобно пътуване ти струва цяло състояние. Защо не накараш Леон и Мейнард да дойдат при теб? И без това в Ейнджълпорт е много по-безопасно от Велдарен.

— Защото ако и тримата напуснем Велдарен, може да не остане град, в който да се завърнем.

Лицето на Кинън бе избръснато гладко. Изключение правеше тънка ивица в средата на брадичката му, чийто кичур се спускаше до средата на шията му. Лори имаше навика да навива този кичур около пръста си.

Той правеше това и сега, а керванът му заобикаляше хълм и се отправяше към западния вход на града. Южната порта бе по-близо и щеше да им спести почти двадесет мили път, но кралят бе забранил на търговците да влизат през нея. Имаше и друга причина — Лори Кинън не обичаше да се намира сред бедни, а южните квартали на Велдарен бъкаха от кретени с празни джобове.

— Жалко, че не можеш да наемеш Трен да работи за теб — рече Торгар, след като хвърли поглед към извиващата се зад тях колона, за да се убеди, че всичко е наред. — Представи си какво би могъл да стори той като твоя дясна ръка.

— Повярвай, опитвал съм. — Лори звучеше уморен от темата. — Той е човек, с когото се преговаря трудно. Повечето от пратениците ми така и не се завърнаха, поне онези, които бяха отнесли предложението ми при него. Мисля, че той гледаше на това като на обида.

Торгар се засмя гръмко.

— Само глупак би отказал да работи за теб, господарю. Храната е добра, жените са мили и чисти, никога не липсват идиоти, върху които човек да упражни меча си.

— И като говорим за идиоти и мечове… — Кинън посочи към западната порта. Дверите бяха разтворени, но пред тях имаше огромно струпване на селяни, търговци и наемници. Причината за това беше голяма група стражници.

— Имаше ли подобни проверки при предишното ни идване?

— То беше само преди две години. Нима си отнесъл толкова удари по главата, та не помниш?

Въпросната глава бе обръсната. Торгар се престори, че почуква с кокалче по нея, като съпроводи движението със звук на кухо изкънтяване.

— Дъртата ми изгреба ума, когато бях на четири. Остави ми достатъчно да въртя меч, да яздя кон и да се въргалям с девойки.

Лори прихна.

— Мисля, че третото занимание окупира най-голяма част от скромния ти интелект — рече той. — Ела. Да видим на какво се дължи тази бъркотия, преди керванът да се е сблъскал с навалицата.