Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Лошо — каза Найджъл. — Крачим сред Велдарен, без да имаме представа какво става. Трябваше да изчакаме. Трябваше да изпратим човек, който да се убеди, че всичко е спокойно.

— Вече е късно за подобни размишления — отвърна Мадлин. Самата тя също започваше да се заразява от нервността му. — Имението не е далече, а и разполагаме с войници. Не позволявайте на нищо да ви забави. Не възразявам да се прибера у дома с окървавени дрехи, стига кръвта по тях да не е моя.

Те продължиха да напредват по търговската улица. Вече наближаваха заможния западен квартал.

Към центъра на града зяпачите ставаха все повече. Колцина ли от хвърляните им погледи принадлежаха на гилдийни шпиони? Половината? Нито един? Всичките? Последното предположение изглеждаше най-вероятно.

— Не остава много — каза тя на глас, за да успокои слугините около себе си. Повечето от тях бяха по-млади от нея и се чувстваха уязвими въпреки присъствието на войниците. Не бяха свикнали да крачат сред толкова много гневни погледи.

Мадлин притисна ръце към себе си. Нека голтаците се пукат от завист. Тя бе заслужила богатството си. Лори се бе сражавал със зъби и нокти, за да запази позицията си, също като целия род Кинън. Мадлин нямаше никакво намерение да изпитва срам заради нещо, което си бе заслужила.

— Къщата се намира в източния край на града. Тази улица свършва в разклонение и малко след това ще стигнем — додаде благородницата.

Слугините се поуспокоиха, но умът на Мадлин работеше трескаво. Тя бе забелязала неколцина мъже със сиви плащове да ги следват.

— Сивото цветът на Паяковата гилдия ли беше? — прошепна тя към Найджъл.

— Така мисля — отвърна наемникът. Неговият поглед шареше не по-малко усилено. — Може и да са Пепелявите. Изглежда, че роклята ви ще се покрие с кръвта, която искахте, милейди.

— Не съм я искала. Но съм готова да я изтърпя. Наблюдавай и покривите. Паяците обичат да се спускат от тавана.

Неколцина от онези, край които минаваха, започнаха да крещят обиди.

— Курви!

— Стиснати негодници!

— Страхливци!

Наемниците повдигнаха оръжия и отвърнаха на обидите. Най-близките дрипльовци се пръснаха, но нови и нови започваха да се стичат. Мадлин започна да настръхва. Имаше нещо умишлено в начина, по който малката тълпа ги следваше. Нови псувни и обиди полетяха към тях, но този път наемниците не обърнаха внимание.

Скоро им се наложи да си проправят път. Нищо сериозно, нищо прекалено очевидно, просто някой мъж, застанал насред улицата, който се оттегляше прекалено бавно, или жена, отказваща да помръдне с легена си.

Двама мъже се бяха настанили да играят на зарове насред улицата. И двамата носеха сиви наметала. За момент те преустановиха играта си, повдигнаха плащове, за да покажат кинжалите си, и отново ги отпуснаха.

— Да ги изблъскаме ли? — попита Найджъл. Мадлин се огледа. Струваше й се, че крачи сред гора от барутни дървета, повела група живи факли. И най-малката непредпазлива стъпка щеше да означава пожар.

— Гладни сме! — кресна някакъв младеж в парцаливи одежди.

— Хляб или кръв! — отговори му невидим глас от тълпата.

— Ще заобиколим — реши Мадлин. — И ще го сторим бързо. Вече виждам оградата ни в далечината.

— Виждам очите на Смъртта — каза единият от мъжете, докато групата на Мадлин минаваше край тях. Жената погледна към заровете. Две единици.

Жените и придружителите им достигнаха мястото, където улицата се разклоняваше. В едната посока улицата бе пуста, но в другата се бяха струпали двадесетина дрипльовци. Някакъв търговец бе рухнал на земята, с окървавено лице. Количката му с хляб бе преобърната. Крещящи за храна, нови и нови отрепки се стичаха насам.

Един от притичващите наръга наемник. Последният рухна с вик, превърнал се в предупреждение. Още двама от другарите му се свлякоха на земята, с прерязани гърла.

— Назад! — кресна Найджъл и посече жена, приближила се прекалено. Кръвта й обагри бронята му. — Не се приближавайте!

Хората му побързаха да последват примера му и да замахват предупредително към всички, които се окажеха прекалено близо. Напредъкът им се забави още повече. Заради ранената жена тълпата забрави за хляба и се обърна към кръвта.

— Убийци! — кресна глас, отново останал скрит.

— Касапи! — изпищя жена с къса гарвановочерна коса. Тя носеше сивите одежди на Паяковата гилдия. Забелязала погледа на Мадлин, крадлата й се усмихна и намигна.

Наемниците не носеха щитове, можеха единствено да се опитват да отбягват последвалия дъжд от камъни. Сюзън рухна, ударена по слепоочието от тежък камък. Още две момичета се строполиха с писъци и кървящи лица. Тъй като това ги остави извън закрилата на наемниците, тълпата се нахвърли върху тях, разкъса дрехите им, отряза косите им и започна да ги тъпче в калта.