Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— А имаше време, когато се прекачвах от едно дърво на друго — изръмжа тя. — Какво ли не бих дала, та отново да се върна в онези години.

— Да отида ли да повикам стражите? — попита Делисия.

— Ти? — Бабата я изгледа така, сякаш девойката бе поискала разрешение да търчи пияна и гола сред пазара. — Да не си се чалнала? Двама мъже се промъкнаха, за да те убият. Няма да ти позволя да се шляеш сама из града.

— Трябва да повикаме някого — настояваше Делисия. — Ами ако дойдат и други? Искам да дойдат стражите, бабо. Ти не можеш ли да ги повикаш?

Лицето на старицата помръкна.

— Аз също искам да дойдат. Тук има труп и един затворен хлапак. Но няма да те пусна сама. Трябваше да накарам някой от слугите да остане. Бях решила, че се нуждаеш от покой, за да тъгуваш, но какво ли разбирам аз?

Делисия смутено се загледа в пода, а баба й започна да мърмори и да се оглежда.

— Ето какво ще направим — накрая каза старицата. — Ще отида да намеря някой страж. Ти стой тук. Ако онова момче започне да блъска вратата, наблюдавай халките. Започне ли кинжалът да потръпва или дъските да скърцат, изхвърчаш на улицата и бягаш към най-близката караулна. Разбра ли?

Делисия защипа пръсти зад гърба си и сведе глава. Тази поза бе най-подходяща за изслушването на напътствия.

— Да, бабо.

Все още навъсена, старицата бързо се отправи към спалнята, за да навлече нещо над нощницата си. Дори и един труп не би оправдал излизането й в неподобаващ вид. След като нахлузи бежова рокля и омота червен шал около врата си, тя се върна в кухнята, където целуна внучката си по челото.

— Нека Ашур да те пази.

— Ще внимавам — обеща Делисия. Старицата погледна към килера. Погледът й очевидно смяташе, че зад вратата се крие чудовище.

— Помни, започне ли вратата да поддава, бягай.

Когато остана сама, Делисия седна върху скъпия стол и започна да чопли тапицерията му. Не виждаше с какво този мебел е по-различен от другия. Него тя бе оставила пред вратата, решавайки, че момчето ще се препъне в него, ако успее да изскочи.

Заради маската тя не бе могла да разгледа лицето му, бе запомнила само кичур руса коса.

Свещите бавно премигваха. Секундите отлагаха завръщането на баба й, течейки все по-бавно.

До този момент Делисия не бе осъзнавала липсата на повечето обичайни за дома звуци. Само на моменти тишината биваше нарушавана от котките.

Откакто се помнеше, под дома им бяха щъкали котки, които се промъкваха през дупки, останали неоткрити. Сега тя ги чуваше ясно как се удрят в дъските. Всеки такъв звук я караше да настръхва. По-рано те не я бяха притеснявали, но сега тя съотнасяше звуците към промъкващи се крадци с кинжали.

Сред тази тишина тя долови приглушен звук откъм килера.

Делисия се напрегна. Дори дишането й спря, за да не пречи на слуха й. Разнесе се нов звук, напомнящ стъпка. Момчето се изправяше.

Тя си помисли да изтласка стола към вратата, но осъзна, че не би имало полза. Нямаше в какво да го закрепи. Трябваше да остане да се осланя на кинжала.

Неочаквано вратата се раздвижи. От вътрешността на килера долетя някакво дрънчене. Дървото проскърца под разместването на кинжала. Ужасената Делисия нададе пронизителен писък.

Изглежда това обърка момчето.

— Ти си жива?

Гласът му долиташе приглушено. Делисия не бе сигурна как да отговори.

— Разбира се. Защо?

Разнесе се изтрополяване. Изглежда той бе приседнал с гръб към вратата.

— Значи не съм се провалил — каза момчето. Може би на нея, а може би на себе си.

— Баба ми отиде да доведе стражите — рече Делисия, решавайки, че ако поддържа разговор, той няма да разбие вратата. И веднага след това осъзна, че с горните си думи току-що бе обезсмислила този план. Тя се плесна по челото.

— Стражите? Това е добре. Ще останеш в безопасност.

Делисия се вторачи във вратата. Бе сигурна, че й се е причуло.

— Какво каза?

— Казах, че е добре, защото ще останеш в безопасност.

Но защо някой, проникнал в дома й, би проявявал загриженост за нея? Освен ако…

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Пазя те — отвърна момчето.

— От кого?

— От онези, които убиха баща ти.

Тези му думи породиха у нея ледени тръпки. Тя се опита да забрави тялото в коридора, опита се да забрави ужасния момент, когато баща й бе рухнал сред хората на пазара. Защо някой искаше тя да умре? Защо някой бе поискал баща й да умре?

— Ние не бяхме сторили зло на никого — изхлипа тя. — Защо направиха това? Баща ми беше добър! Истински добър, много по-добър от мен…