Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Отне му миг, за да реши какво да прави с прозореца. Част от него искаше да го остави отворен, за да си остави лесен път за бягство. Но тогава той осъзна, че това е невъзможно. По-добре да скрие присъствието си.

Затова той затвори прозореца и намести завесите обратно.

Юношата нямаше никаква представа за вътрешността на дома. Останалите завеси също бяха спуснати, така че стаите бяха по-тъмни от очакваното. Той изчака минута, за да приспособи очите си, преди да се раздвижи. Усмихна се, когато краката му усетиха килим. Върху него щеше да напредва далеч по-бързо.

Бе навлязъл в дълъг коридор с три прозореца. Следваната от него посока го отведе до малка кухня, която би се сторила малка на някой заможен, но пък бе добре запасена. Юношата я прекоси, изтегляйки кинжала си. Друг, по-къс коридор извеждаше от помещението и свършваше пред врата. Той я открехна. И скриви лице заради проскърцването на пантите.

Но в открилата се стая нямаше пазачи. Виждаше се голямо легло. Откъм вратата спеше възрастна жена със сива коса. От отворената й уста се стичаха лиги. До нея лежеше дъщерята на Делиус.

Арон не можеше да повярва. Баща й бе убит тази сутрин от Паяковата гилдия, а никой не се бе сетил да й даде пазач. Вместо това тя бе оставена сама с леля си. Или баба си. Безпомощна.

Затова аз съм тук , помисли си юношата, докато оглеждаше помещението. Спалнята имаше само един вход — този, на който бе застанал той в момента. За да достигне спящите, Дъстин трябваше да влезе през кухнята.

Знаейки, че остава малко време, Арон започна да подготвя засадата си. Когато Дъстин пристигнеше, щеше да го очаква изненада.

— Сигурен си, че тя е там? — попита Дъстин и ловко прехвърли медната монета между пръстите си.

— Да — отвърна пияният. — Делисия е прекалено малка, за да остане сама. Брат й се обучава да стане вълшебник, затова тя е с баба си. Да знаеш колко пъти ми се е искало да зашлевя дъртата вещица… Но старата чанта само се крие зад сина си.

— Тя не ме интересува — изтъкна Паякът. — Защо не са отвели Делисия другаде?

Другият сви рамене. Изглеждаше близо до припадъка.

В началото на проучването си Дъстин не бе съумял да узнае нищо. Едва в петата пивница един от запитаните бе посочил към ъгъла.

— Барни ти трябва — бе казал онзи. — Той работеше за Есхатон. Май като пазач или нещо от сорта.

Оказа се, че Барни е работил като градинар, макар често да загатваше, че на практика е изпълнявал и охранителна служба. В началото Дъстин се бе опасявал от лоялността му, но опасенията бяха изчезнали с научаването, че по-рано същия ден Барни е бил уволнен.

— Мухлясалата шафрантия заяви, че не можела да си позволи да ми плаща — изръмжа Барни. — Ще й дам да се разбере. Бас ловя, че онзи брадат негодник е скътал цялото си злато някъде. Никой не си раздава парите на бедните. Това са само приказки.

До този момент Дъстин го бе почерпил трикратно. Той му подхвърли монетата, без да обръща внимание на отскачането й. Самият Барни също не забеляза.

— За какво са ти? — попита пияният след продължително оригване.

— Недовършена работа — отвърна излизащият Дъстин.

Къщата на Есхатонови не бе далеч. Изглежда Барни бе свикнал да пие близо до дома.

Дъстин се задържаше в сенките, отпуснал ръка върху дръжката на боздугана си. Заобленият връх без шипове бе идеален за смазване на черепи.

Трошенето на кости му доставяше далеч по-голямо удоволствие от проливането на кръв. Хората кървяха непрекъснато. А и кинжалът само разкъсваше кожата, повърхността. Докато костите се намираха в самата сърцевина. Нищо друго не можеше да породи викове като на онези с премазвани пръсти или трошени капачки… Дори самата мисъл го накара да потръпне от нетърпение.

Боздуганът имаше и още едно предимство пред режещите оръжия.

Той заобиколи къщата и строши първия изпречил му се прозорец. Барни бе изтъкнал, че жертвата и баба й са сами, без пазачи. Дори и ако звукът от строшено стъкло ги събудеше, какво щяха да направят? Да скочат насреща му?

Дъстин се засмя безшумно. Надяваше се да сторят точно това. С дъртата щеше да се разправи веднага, но една битка, в която да предостави мнима надежда на хлапачката, щеше да представлява прекрасна прелюдия към последващите удоволствия.

Озовал се вътре, Паякът се притисна към стената и изчака няколко секунди, готов да удари. Но никой не се отзова на шума.

Той поклати глава. Тези Есхатонови определено бяха глупаци.

Дъстин безшумно се озова в кухнята. С прозореца си бе позволил да вдигне шум, но нямаше намерение да поражда суматоха по време на самото търсене. А и тази тишина щеше да му позволи да чуе евентуалното им раздвижване.