Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Определено не бе очаквал да зърне гледката, открила се пред него в отсрещния край на кухнята. Момче, облечено в сивите одежди на собствената му гилдия, бе приклекнало в къс коридор. Дъстин спря на прага на прохода. Дали не бе влязъл в грешната къща?

Хлапакът стоеше с гръб към него. Дъстин се огледа, видя вкоравена троха и я хвърли. Тя удари ухото на момчето. То подскочи, а крадецът скриви лице от неудоволствие заради шума на раздвижването му. Вероятно отвъд коридорчето имаше спалня.

— Какво правиш тук? — яростно просъска Дъстин, когато момчето пристъпи обратно в кухнята. То бе пристегнало плат над лицето си. Изглежда това бе един от по-младите крадци. — И защо си с маска?

— Поправям грешка — прошепна хлапето.

Дъстин посочи към вратата, а после завъртя пръст край слепоочието си, за да покаже мнението си за замисъла му.

— Ти си хлапе, върви си вкъщи. Имам работа — каза той.

Но когато се опита да го изблъска встрани, момчето го сграбчи за китката.

— Тя бе възложена на мен — заяви то. Дъстин настръхна. Нещо не беше наред. Тези очи му изглеждаха познати…

— Арон? — попита той и отдръпна ръката си.

— Не — отвърна момчето. — Казвам се Хаерн.

Болка избухна между ребрата на Дъстин. Той се извъртя инстинктивно, смътно осъзнал, че момчето го е проболо. Заради рязкото движение кинжалът отскочи, а от раната бликна кръв.

Крадецът замахна с боздугана си, който се вряза в рамката на вратата. Арон се хвърли под удара, оттласна се от масата и нанесе удар с кинжала си.

Дъстин отрази удара, пристъпи с левия си крак и рязко се отдръпна. Надяваше се, че Арон ще се препъне по време на устрема си. Вместо това момчето се стрелна надолу и забоде кинжала си в прасеца му.

Сподавил писъка си, Дъстин отново удари с боздугана. Един чист замах щеше да се окаже достатъчен, за да пръсне мозъка на сополанкото по пода. Проблемът беше, че хлапакът бе прекалено бърз. Той се стрелваше в различни посоки, отбягвайки всеки замах. Цяло чудо беше, че шумът не е привлякъл внимание.

При четвъртия замах Арон блъсна боздугана встрани и нанесе бърз удар, разсичайки ръката на противника си.

Другият крадец престана да пази тишина. И да подценява противника си. Той отстъпи назад, надявайки се да се възползва от някоя Аронова грешка.

Юношата се хвърли в атака с изненадваща агресивност. Още рани покриха краката на Дъстин, които вече пулсираха болезнено.

— Тя е твоя — каза Дъстин, отстъпвайки към прозореца. — Забавлявай се. Само я убий после.

Тези думи само разпалиха гнева на Арон. Дъстин се обърна, за да побегне, тъй като знаеше, че момчето няма да го остави жив. На втората крачка той се обърна рязко. Коляното му се вряза в стомаха на противника и му изкара въздуха. Последва го жесток лакът в лицето. Плисналата по килима кръв — кръв, която не беше негова — му достави мрачно удовлетворение.

— Какъв ти е проблемът? — попита Дъстин и се приведе. Арон лежеше по корем, а кинжалът му бе отхвърчал встрани. Крадецът сграбчи крака на момчето и го придърпа към себе си, за да свали маската. Почти бе сигурен в самоличността му, но трябваше да се убеди. Ако това в действителност беше Арон, той щеше да си иде и да остави Трен да определи наказание на сина си. А ако не беше…

Другата му ръка повдигна боздугана.

— Да погледнем — каза Дъстин и обърна момчето по гръб. Докато Арон се извърташе, кракът му неочаквано изхвърча и стовари петата си в брадичката на другия. Възползвайки се от моменталното му объркване, момчето продължи движението си и се отскубна. Изсвистелият боздуган се стовари върху пода. Дъските пропукаха под удара.

Момчето се хвърли към кинжала, грабна го и се извъртя. В следващия миг оръжието политаше във въздуха, за да потъне в гърдите на Дъстин.

Преди крадецът да е успял да реагира, кракът на Арон на свой ред политаше към гърлото му.

Задавен, Дъстин залитна назад. Слепият размах на боздугана му не уцели нищо.

Арон го притисна към пода и изтегли кинжала си, за да го допре до гърлото му.

— Няма да ти позволя да я убиеш.

— Баща ти ще узнае, Арон — каза Дъстин. Надяваше се, че догадката му е правилна и че тя ще сепне момчето.

Но очите блеснаха ужасяващо.

— Не съм Арон. Не и когато имам избор.

Кинжалът отново потъна. Дъстин престана да вижда блясъка.

Хаерн прибра кинжала и пристегна маската. Носът му кървеше от удара на Дъстин. Кръвта попиваше в маската и се стичаше към устните му. Стомахът още го болеше. Той се изправи с изсумтяване.