Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Докато Делисия плачеше, момчето не каза нищо. По някаква причина тя намери тази му постъпка за мила.

— Казвам се Хаерн — представи се момчето, когато риданията й стихнаха.

— Здравей, Хаерн. Аз съм Делисия Есхатон.

— Делисия…

Бе й се сторило, че той изпробва произношението на думата, за да я съотнесе към някакъв спомен или образ. Може би се опитваше да си я представи?

— Нали ще стоиш мирен? Ще кажа на войниците, че си се държал добре.

— Няма да има значение, Делисия — отвърна Хаерн.

— Защо?

— Защото те ще ме убият.

Делисия потръпна. Искаше й се да си бе облякла по-дебели дрехи. Спалнята не беше далеч, но тя не искаше да се отделя от килера нито за миг. До този момент Хаерн не бе направил опит да избяга, но може би изчакваше подходящ момент.

— Няма.

— Ще го сторят. А ти не си в безопасност тук. Трябва да напуснеш града. Когато ба… когато Трен научи, че Дъстин се е провалил, той ще изпрати друг. Няма да се откаже, докато не бъдеш убита.

Искаше й се да повярва, че той лъже. Но думите му звучаха напълно искрени.

— Кой е Трен? — попита девойката.

Тих смях долетя иззад вратата.

— Наистина ли не знаеш? Трен Фелхорн е предводителят на Паяковата гилдия. Той е човекът, убил баща ти. Ти също трябваше да умреш на пазара, но другият убиец…

Думите му заглъхнаха. Ръцете на Делисия отново бяха започнали да треперят като птички. Във въображението си непрекъснато виждаше трупа от коридора. Той стискаше метална тояга, злобно усмихнат.

— Нямам къде да ида. Татко раздаде всичките си земи. Имаме пари, но баба няма да ме послуша. Тя никога не ме слуша. Не може ли да си наемем пазачи?

Отново се разнесе кикот.

— Пазачи? Ти наистина не знаеш нищо.

— Поне не аз съм затворената в килер! — тросна се тя, разгневена.

На това момчето нямаше отговор. Последвалото мълчание продължи минута. Хаерн го наруши пръв, при което Делисия се почувства малко по-добре.

— Съжалявам — каза той. — На колко си години, Делисия?

Тя се изпъчи, макар че той не можеше да види.

— На десет. Почти на единадесет.

— Аз съм едва на тринадесет — каза Хаерн. — Не мисля, че някой от двама ни познава света, нали?

Девойката почти взе това за обида, но после не обърна внимание. Беше й трудно да спори, докато трепереше от страх и студ.

— Наистина ли мислиш, че някой друг ще се появи, за да ни нападне с баба? — попита Делисия.

— Да.

Тя въздъхна. Обгърна я нов пристъп на ридания. Хаерн отново я изчака да се успокои. Колко ли време бе минало? Баба й не трябваше ли вече да се е върнала със стражите?

— Защо си тук? — попита Делисия, след като обърса лице с ръба на ризата си.

— Вече ти казах. За да те защитя.

— Но това е глупаво. Ти си съвсем малко по-голям от мен!

— Онзи мъж е мъртъв, нали?

Начинът, по който той изрече това, породи нови тръпки у нея. Тя приседна на пода, притисна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. Погледът й все така не се отделяше от вратата на килера, но този път причината за това бе странно любопитство. Как ли изглеждаше лицето му под маската?

— Стражите няма наистина да те убият, когато дойдат, нали? — попита Делисия. — Ти каза това, за да те пусна.

— Те знаят кой съм. Дори това само по себе си е достатъчно, за да докара смъртта ми.

Тя отново си помисли за маската.

— Ти знаеш кой ни преследва. Това означава, че би могъл да ни помогнеш. Ще можеш ли? Вече си попречил на един от тях. Можеш ли да го сториш отново?

— Не зная — отвърна Хаерн. — Може би трябва да ме оставиш на пазачите.

Изглежда това я разпали.

— Ако можеш да ми помогнеш, кажи! Няма да те оставя да умреш по такъв начин. Татко… Татко винаги казваше да съдим хората по делата, не по думите или имената им.

— Някои имена са прекалено напоени с кръв и трябва да бъдат съдени — тихо каза момчето.

Делисия поклати глава. Баща й често бе повтарял определени неща в проповедите си.

— Милостта е по-силна от кръвта.

Някъде в къщата се отвори врата. Делисия изтръпна, но в следващия миг чу вика на баба си.

— Дел? Аз съм, мила. Водя и пазачи!

Момичето погледна към коридора, после отново спря погледа си върху вратата на килера. Не, не можеше да го направи. Не можеше да го остави да умре.

Макар че още беше малка, тя бе висока колкото баба си. Това не бе голямо постижение, по-скоро баба й бе дребна и превита от годините.

Делисия се покатери върху стола и стисна кинжала. При второто дръпване той остана в ръката й. Няколко трески се отрониха от дървото.