Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Така и не бе планирал какво да прави с тялото. Можеше да го остави тук. Възрастната жена щеше да се обърне за помощ към някого и да го накара да премести трупа.

Той се намръщи. Не, това нямаше да свърши работа. Ако Трен узнаеше, че един от хората му е умрял по време на задачата, просто щеше да изпрати друг. Той никога не оставяше нещата недовършени. Дъстин трябваше да изчезне. По този начин Хаерн можеше да си припише убийството и да се преструва, че Дъстин изобщо не се е появявал. Крадците изчезваха непрекъснато и по безброй причини. Все щеше да измисли нещо.

Стомахът му се сгърчи отново и го принуди да се отпусне на колене. Сред повърнатите сокове Хаерн различи и кръв. Надяваше се да не е нищо сериозно. И отново погледна към тялото, за да се убеди, че то още си е на мястото.

Сред болката чу стъпките прекалено късно, само миг преди нещо да се стовари върху тила му. Пред очите му изникнаха искри. Тялото му полетя встрани. Докато падаше, Хаерн се извъртя, точно навреме, за да види как нещо голямо и черно се отправя към лицето му. Последната му мисъл съдържаше учудване: колко ли дни щяха да изминат, преди баща му да забрави за съществуването му?

— Не се приближавай, Делисия — каза жената, без да пуска тигана. — Тези отрепки са опасни дори като малки.

— Глупости, бабо — отвърна Делисия. — Ти го удари зле.

Възрастната жена стискаше тигана с две ръце, подобно на легендарно оръжие. Тя леко докосна тялото на момчето с босия си крак, преди да прекрачи в кухнята.

— Той мъртъв ли е? — попита Делисия.

— Не. Ако бях двадесет години по-млада, щях да му избия мозъка през ухото, но изглежда само съм го разтърсила.

— Какво ще правим? Ще го завържем ли?

— Нямаме въже. Помогни ми да го завлечем в килера. За момента ще го заключим там.

Тя се приведе, за да сграбчи краката на момчето.

— Ух! По целия килим има кръв.

— Бабо!

Старицата погледна към внучката си.

— Какво?

Лицето на Делисия бе побледняло. С трепереща ръка тя посочи към безжизненото тяло на Дъстин. Бабата, която не бе имала повод да използва истинското си име от поне петнадесет години, се обърна, за да погледне.

— Непрекъснато забравям колко закътан живот си имала — каза баба й. — Поне в това отношение Делиус се справяше добре. Ако те беше пускал сама да ходиш на пазар, щеше да видиш и много по-лоши неща из канавките.

Очите на Делисия се насълзиха при споменаването на баща й. Старицата забеляза това и веднага се укори.

— Прости ми, момичето ми. Ти не заслужаваш нищо от това, което се случи. Баща ти беше добър човек. И винаги се стараеше да стори най-доброто за теб.

Делисия кимна и обърса част от сълзите си, а после, опитвайки се да изглежда храбра, хвана ръцете на момчето и също го повдигна. Двете го пренесоха в кухненския килер и го оставиха на пода. Старицата взе кинжала му.

— Ще го предадем на стражите — каза тя и остави оръжието на масата.

Килерът бе достатъчно голям да побере трима изправени, така че за пленника им имаше достатъчно място. Старицата бе захвърлила краката му грубо. Делисия бе отпуснала своя край по-внимателно, за да не нарани главата му.

— Донеси свещите — заръча бабата, когато двете затвориха вратата.

Делисия послушно се отправи. Бяха запалили две свещи, по една за всяка от тях. Едната свещ момичето остави върху кухненския тезгях, а другата на масата до кинжала.

— Трябва да я заключим — каза старицата, загледана във вратата. — Донеси ми стола. Не, не този, другия. Онзи е прекалено скъп.

Вратата на килера имаше халки за катинар — за предотвратяването на евентуални кражби от страна на слугите. Но въпросните халки се намираха прекалено високо за приведените рамене на старицата.

— Придържай го — каза възрастната жена. Тя се върна до масата и взе кинжала.

— Да, бабо.

Старицата се покатери.

— Да не искаш да си разцепя главата като диня? — тросна се тя. — Дръж по-здраво.

Делисия се вкопчи в стола, за да спре поклащането му. Какво ли щеше да стане, ако крадецът се свестеше точно в този момент и се опиташе да отвори вратата? Баба й щеше да отхвърчи към земята, отнасяйки и внучката си.

— Дано да свърши работа — промърмори старицата и пъхна острието в халките. То потъна една трета, преди да се застопори. Бабичката изсумтя и натисна по-силно, но не можа да го натика по-навътре. — Да се надяваме, че това ще се окаже достатъчно. Сега слизам.

Тя изглеждаше облекчена, когато отново стъпи на пода. Сбръчканите й ръце се вкопчиха за облегалката, за да позволят на тялото да си поеме дъх.