Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Жената повдигна ризата и я разтърси. Нищо. С кинжала разбута панталоните, но пак не откри нищо. Изругавайки, тя се надигна, за да си върви, когато нещо привлече вниманието й.

По пода пълзеше черен червей, дълъг една педя. Върху тялото му личеше малък разрез.

— Не е възможно — промълви тя. Това обясняваше прякора му. Вероятно той си го бе измислил сам като неосъзната подигравка с останалите. Всички онези шеги за живота сред мръсотията, пълзенето сред стени, подслушването с уши, пълни с кал… Сега те придобиваха съвсем нов смисъл.

Червеят почти бе достигнал пукнатината между дъските. Тъй като не искаше да се приближава до гнусното създание, Велиана хвърли кинжала си. Острието го разсече на две. Червеят се сгърчи, но предната половина на тялото му продължи да пълзи напред.

Велиана стовари тока на ботуша си отгоре му. По пода се пръснаха вътрешности.

Тя сподави желанието си да повърне — гледката й бе напомнила за целувката му. Със сдържан дъх се приведе, взе кинжала си, почисти го в крачола си и го прибра. Два ритника тласнаха разсечения червеен труп в цепнатината между дъските. Късовете се оказаха необичайно тежки.

Приключила, Велиана се обърна и се сблъска с вторачения съдържател.

— Изгори дрехите — заръча тя и му подхвърли кесията на Гилеас. — А това е компенсация, която да осигури мълчанието ти.

Тъй като не разполагаше с време за губене, Велиана бързо се отправи към вратата. Нещата се бяха объркали. Ако кралят знаеше за замисъла на Трен, самата Трифекта също бе запозната. Това променяше всичко.

Но най-напред трябваше да се погрижи за най-непосредствената заплаха: Фелхорн знаеше скривалището на гилдията й. Несъмнено приготовленията за нападението вече течаха. Трен отдавна се бе научил да не оставя врага жив нито миг по-дълго от необходимото. Тя започна да прехвърля убежищата през ума си, за да прецени кое от тях е избрал Джеймс.

Велиана тичаше все по-бързо с надеждата, че отчаяният й бяг няма да привлече нечие внимание. Гилдията й умираше и миризмата на кръв щеше да привлече и последния джебчия.

В стаята на баща си Арон завари Кайла.

— Точно казвах на Кайла, че ударът протече идеално — обърна се Трен към него. — Делиус бе убит насред тълпата и посред бял ден. Никой не видя от чия ръка. Из града вече се носи описанието на предполагаемия убиец — мъж. Никой не би могъл да посочи виновник, а целият град знае кой е отговорен. Така се изпраща съобщение, синко. Така посяваш ужас сред народа. Показваш, че макар вината ни да е всеизвестна, законът никога не би ни достигнал.

— Да, татко — почти безгласно отвърна момчето. Усетил вглъбението му, Трен се почеса по брадичката и го погледна в очите, дирейки причината.

— Момичето. Уби ли го?

Арон поклати глава. За малко да излъже. Искаше му се да заяви, че тя е мъртва. И че се е потресъл от убиването на девойката. Но не можеше да излъже. Целият изтръпваше само при мисълта как би реагирал баща му, ако узнаеше, че той е изрекъл лъжа.

— Не — каза юношата и бързо погледна към Кайла. — То успя да избяга в суматохата.

Трен улови погледа и се обърна към жената. Тя сви рамене в престорено неразбиране.

— Няма значение — каза Трен. — Кайла, върви да доведеш един от джебчиите. Няма значение кого.

Арон изчакваше със сведен поглед. Баща му не каза нищо.

— Викал си ме? — попита гладко избръснат мъж с подпухнали очи. Черната му коса бе стегната на опашка.

— Да. Арон, това е Дъстин. Познаваш ли го?

Юношата поклати глава:

— Не, не мисля.

— Погледни го и слушай. Вместо да краде, да причаква кервани или да разузнава на улицата, той ще трябва да търси целта, която ти не си успял да убиеш. Ще трябва да харчи пари, подкупвайки хора, за да открие името на девойката и мястото, където тя се е укрила. Животът му ще бъде изложен на риск срещу съперническите гилдии и хората на Трифектата. И тази загуба на време, пари и работна сила е предизвикана от твоя провал.

Арон продължаваше да стои със сведени очи и да понася мъмренето.

— Разбирам — каза той.

— Радвам се. — Сега баща му се обърна към Дъстин. — Фамилията й е Есхатон. Тя е дъщеря на жрец, който умря по-рано днес. Намери я и я убий.

— Имам ли право преди това да се позабавлявам с нея? — попита Дъстин.

— Искам посланието ми да бъде забележимо — рече Трен Фелхорн. — Прави каквото искаш, стига накрая да я убиеш.

Дъстин се бе усмихнал до уши.

— С удоволствие. Ще струпам парчетата й пред храма на Ашур.