Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Тя бе отпуснала ръце край себе си. Поне не бяха завързани. Изглежда Зуса не се тревожеше от нейно евентуално бягство, макар да я бе посъветвала да не го прави. Велиана бе отдала живота си на безликите. Ако се опиташе да напусне, щеше да го изгуби, защото той вече не принадлежеше на нея, а на Карак.

Изглеждаше, че Карак се бе погрижил улиците да останат пусти. Поне звучаха пусти. Зуса непрекъснато я караше да бърза. Може би останалите безлики също бяха наблизо, но не издаваха присъствието си.

Велиана познаваше отлично улиците на града. След всеки завой можеше да се ориентира къде са. На няколко пъти й се наложи да отгатва, а бързото им напредване определено не помагаше. Но без значение колко криволичеха, тя бе сигурна, че са навлезли в северната част на Велдарен.

Двете спряха. Издрънча порта. Зуса дръпна превръзката от очите й.

Пред нея се извисяваше храмът на Карак, впечатляваща постройка от черен мрамор и редици колони.

Велиана почти можеше да се закълне, че е видяла лъвския череп, красящ прага на вратата, да се извръща и раздвижва челюсти.

— Добре дошла у дома — каза Зуса.

Вратите се отвориха. Млад мъж с шаркаво лице им направи знак да влязат и ги поведе сред редиците пейки, подредени пред огромната статуя на бога. Велиана се оглеждаше незабелязано, стараейки се да изглежда безразлична. Но в действителност молещите се я смущаваха. Стенанията им й се струваха прекалено гръмки и прекалено дълги. Пламенността на молитвите им можеше да бъде усетена във въздуха.

— С кого ще разговаряме? — попита Велиана.

— Нужно ми е разрешението на върховния жрец. Името му е Пеларак. Дадено му е от самия бог, когато е заел позицията си. — Зуса посочи към молещите се. — Всеки от тях е готов да прониже с меч тялото си, за да спаси живота му. Не повдигай ръка срещу него и не спори, дори и ако той ме убие.

— Да те убие?

— Тихо. Той идва.

Възрастен мъж се приближаваше към тях, приключил молитвата си с млад и дебел следовник. Той обърса няколко сълзи от очите си и се усмихна на Зуса. По веригите, които носеше, и по почтителните кимвания, отправени му от останалите свещеници, Велиана веднага разпозна върховния жрец.

— Добре дошли — каза Пеларак.

— Благодаря ти, че ни прие, покровителю. — Зуса се поклони отсечено.

— Хубаво е да чуя гласа ти, Зуса.

Велиана намери думите му за неволно хапливи.

— Трябва да разговаряме насаме — настоя безликата. — Времето ни е ограничено, а делата не търпят отлагане.

— Не се съмнявам. — От мекотата на жреца не бе останала и следа. — Кого си довела със себе си?

— Това е част от нещата, които искам да обсъдим.

Пеларак хвърли на Велиана поглед, който вледени кръвта й. Той я разсичаше с очи.

— Така да бъде. Последвайте ме.

Свещеникът ги отведе до стаята си. След като задържа вратата за тях, Пеларак я затвори и скръсти ръце.

— Ти и сестрите ти сторихте много без моето одобрение — поде той. — Що за лудост ви е връхлетяла?

— По-точно? — попита Зуса. Тя подкани Велиана да седне, но последната също остана права, като останалите двама.

— Да нападате дома на Гемкрофт? Така ли изпълнявате нареждането ми да останете неутрални и да не се намесвате в сенчестата война?

Зуса сви рамене:

— Семейство Кул предложи да дари земя за храм в Ривъррън. То не е свързано нито с гилдиите, нито с Трифектата.

— Мейнард не се интересува от това. — Пеларак поклати глава. — Карак ни показа повече от ясно, че трябва да останем извън намеса. С безразсъдството си вие сте изложили целия храм на опасност.

Велиана би дала всичко в замяна на възможността да надникне зад плата, криещ лицето на Зуса.

— А ти какво му каза? — попита безликата.

— В отговор на заплахите му да изправи цялото население на града срещу нас? Предложих му помощта ни, но само ако повери дъщеря си на грижите ни. Като гаранция против следващи заплахи.

— Алиса Гемкрофт се намира под наша защита — с непоклатим глас изтъкна Зуса.

— А вие от своя страна отговаряте пред мен. — Думите на свещенослужителя придобиха същата твърдост. — Не ме интересува какво сте правили с нея. Не ме интересува кому сте я обещали и какво трябва да правите. Доведете я тук.

— Както желаеш — отвърна Зуса. Макар че очите й не се виждаха, създаваше се впечатлението, че тя се е вторачила в него.

Пеларак най-накрая се раздвижи и седна зад бюрото си. Велиана се настани пред него и скръсти ръце. Тя се надяваше, че разговорът няма да продължи още дълго. Искаше й се да напусне храма колкото се може по-скоро. Край безликите се чувстваше необяснимо сигурна. Но в храма се чувстваше като нашественица, която няма право да стои зад стените му.