Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Делиус посочи към малко момиче, застанало зад него. То изглеждаше на не повече от единадесет и се изчерви заради неочакваното внимание.

— Страхувам се за дъщеря си. Боя се, че тя никога няма да получи живота, който заслужава. Колцина от вас имат дъщери и синове, оплетени в лъжите на гилдиите? Колцина заменят съвестта и благоприличието си за залък хляб и глътка кръв? Оплаквате ли ги, майки? Молите ли се за тях, бащи? Знаете ли какво постигат тези молитви?

Някой бе поставил малка купичка пред него. През цялото време, докато белоробият говореше, мъже и жени хвърляха вътре малки медни монети. Неочаквано Делиус изрита паницата. Монетите се пръснаха сред нозете на тълпата, но само двама-трима се наведоха да ги събират. Останалите слушаха запленени.

Зрителите бяха очаквали яростният му жест да бъде последван от подобаващ крясък. Вместо това гласът на Делиус утихна почти до шепот.

— Нищо. Защото ние не правим нищо. Заради страха си.

Събраните замърмориха. Ораторът замълча, извърна се и прие подадената от дъщеря му кратунка. След като отпи, той обърса устни и отново се обърна към тълпата.

Оживлението му неочаквано се завърна.

— Страх? Разбира се, че ни е страх. На кого му се умира? Може и да ме сметнете за луд, ала аз харесвам това нищожно съществуване, което наричаме живот. Но единствената причина, поради която гилдиите и Трен заливат улиците ни с кръв, е, защото ние им позволяваме. Ние извръщаме глави от нечистите сделки. Ние не издаваме войниците, които приемат подкупи. Ние изпълваме джобовете си с придобито в грях злато и окървавено сребро. Но многото пари затрудняват съня. Лесно ли заспивате нощем? Или чувате гласа на Ашур, който ви нашепва за нещо повече, за нещо по-добро?

— От страх за нас самите ние отхвърляме правдата. А така обричаме бъдещето на собствените си деца. Осъждаме ги да живеят в мъртво утре, защото се страхуваме да не пролеем кръв днес. Ашур ви призовава! Той копнее да ви прости! Ще приемете ли? Ще помогнете ли да прогоните мрака от града ни и да разпрострете благословената светлина?

Мъже и жени се втурнаха напред с викове, а Трен поклати глава.

— Той е прекалено опасен, за да го оставим жив — каза той на сина си. — Градът трябва да получи предупреждение до какво водят подобни дрънканици. Вярата има своето място — и това място е далече от нас. Прекалено дълго забавях смъртта му, така че съобщението трябва да бъде недвусмислено. Считай това за първото си истинско изпитание, Арон. Това не е игра или тренировка. Този път ще пролеем истинска кръв.

Той наклони глава и се почеса по носа. Кайла забеляза знака и започна да се приближава към тях. Но не каза нищо, когато ги достигна, а ги подмина.

Младата жена започна да си проправя път през събраните. Трен приклекна до сина си, защото молитвите и виковете бяха станали още по-настойчиви.

— Кайла ще се заеме с Делиус. Ти убий момичето и се върни в убежището.

След това Трен също се смеси с тълпата и започна да напредва, но от срещуположната страна. Делиус бе коленичил, прегърнал възрастна жена. И двамата плачеха. Всичко това изглеждаше странно и непознато за Арон. До този момент той не бе прекрачвал прага на храм, за да присъства на религиозна церемония. Разпалеността на молитвите им беше шокираща.

Той погледна към момичето, застанало зад баща си. Стомахът му започна да се свива. Стиснал кинжала, който Трен му беше дал, юношата започна да си проправя път през тълпата. Тук тя бе най-рядка, само един ред хора, застанали с гръб към стената.

Арон скръсти ръце и започна да наблюдава. Кайла продължаваше да си проправя път към Делиус. Трен бе спрял отсреща, оставил един ред зяпачи пред себе си.

Тъй като не знаеше какъв сигнал да очаква, Арон реши да прояви търпение. Професионалната част от ума му знаеше, че най-подходящото време да убие дъщерята на Делиус ще бъде хаосът, който щеше да се разрази след като Трен и Кайла удареха. А Хаерн я наблюдаваше ужасено. Тя бе толкова красива, с огненочервена коса. Когато се усмихнеше, в бузите й изникваха огромни трапчинки.

Той си спомни появата на Кайла, дошла да му върне обиците. Тя го бе отхвърлила, защото баща му искаше той да остане чист. Загледан в момичето, юношата можеше да разбере защо.

— Отче — долетя викът на Кайла. — Отче, помоли се с мен!

Тя бе застанала до него. Мъжът й се усмихна и взе ръцете й, за да коленичи до нея. Кайла сведе глава в привидна молитва. Двамата се оказаха прегърнати, в уединение, което не забелязваше струпаната около тях тълпа.