Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Дойдох да помоля за разрешение Велиана да бъде включена в ордена ни — каза Зуса. Пеларак повдигна вежда.

— Никой не бива включван в редиците на безликите, Зуса. Това е наказание, целящо да унижава. С какво тази жена е заслужила подобно отношение?

— Тя обрече живота си на мен и Карак.

— Щом се е заклела пред бога, нека се присъедини към храма. Ти нямаш право да приемаш животи.

Зуса направи крачка напред.

— Жрецо, с умения като нейните би било най-подходящо…

— Аз ще реша кое е най-подходящо — изтъкна Пеларак с глас, който почти димеше от студ. — Прекалено дълго вие функционирахте без наблюдение. Ако още веднъж нарушите повелите ми, ще разпусна безликите и ще ви прогоня в изгнание. Ти трябва да се покайваш, а не да изискваш и командваш, Зуса. Ако цениш вярата си в Карак, бързо ще осъзнаеш това.

Дълго време безликата не каза нищо. Раздвижването й бе неочаквано.

— Ела — каза тя, сграбчи ръката на Велиана и я изправи на крака.

— Къде отиваме? — попита другата жена.

— Ела.

Пеларак не реагира по никакъв начин, дори не се надигна.

Велиана не бе сигурна дали умишлено, или не, но Зуса не завърза очите й отново, преди да напуснат храма. Двете се отправиха на юг. Червенокосата жена бе тази, която наруши мълчанието.

— Наистина ли е толкова трудно да изпълниш нареждането му? — попита тя.

Сенките се обвиваха около тялото на Зуса като мъгли над повърхността на езеро. Подхранваше ги гняв.

— Ако сторим това, Тео Кул ще побеснее — отвърна безликата. Гласът й трепереше от гняв. Тя помълча още миг, за да подчертае промяната на темата. — Как смее да ми отказва ученичка! Как смее!

Докато се приближаваха към стената, в ума на Велиана се зараждаше определена идея.

— Кому служиш? — попита тя.

— На Карак — отвърна Зуса.

— Тогава ми помогни, Зуса. За Алиса или за семейство Кул трябва да мислим?

— Кулови ни предложиха земя за храм в Ривъррън, процъфтяващ град, който дълго ни е отказвал разрешението да издигнем светилище.

— Земя, която е собственост на Гемкрофт, нали?

Зуса спря и я погледна. Поне така личеше по движението на главата, защото проклетият бял плат все така скриваше очите й.

— Какво искаш да кажеш?

Велиана сви рамене:

— Струва ми се, че ако правите всичко това заради земята, семейство Кул не е от значение. Нужно ни е обещание от Алиса.

Зуса скръсти ръце.

— А ти какво ще спечелиш от това?

— Дай ми два дни. — Велиана намигна със здравото си око. — Трябва да узная какво е станало с гилдията ми. Можеш ли да запазиш Алиса в безопасност и далеч от ръцете на Пеларак дотогава?

Безликата размишляваше дълго. Диплещите се около нея сенки бавно се отдръпнаха.

— Много добре — каза Зуса. — После се върни при мен. Не те освобождавам от клетвата ти.

Велиана изтегли кинжалите си и се засмя.

— Не бих рискувала някоя от вас, прекрасни дами, да ме посети, докато спя. Но ако ми позволиш да отмъстя на Трен, ще бъда послушна. Достатъчно послушна.

Обвила ръце около себе си, Зуса наблюдаваше отдалечаването й. Планът им и сега бе особено уязвим. А изключването на семейство Кул щеше да направи нещата още по-рисковани.

Изглежда всичко зависеше от събирането на Трифектата.

Което щеше да се проведе само след няколко дни.

— Прости ми, ако нарушавам волята ти, Карак — прошепна Зуса, докато се раздвижваше на свой ред. — Но Пеларак е обикновен човек. Той не е теб. И ние ще се постараем да изпълним желанията ти според нашето собствено разбиране.

С изключение на заспалия върху една от масите, лениво почистващата брантия и двамата любовници, уединили се в един от ъглите, пивницата бе празна. Гилеас би предпочел и тяхното отсъствие, но не можеше да си позволи претенции. Тъй като Велиана бе останала жива, неговите собствени дни бяха преброени. След онова, което й бе причинил, нямаше как тя да не потърси мъст.

Той се настани в срещуположния на двойката ъгъл — от това място се откриваше хубава гледка към бедрото на жената. В един момент забелязала погледа му, тя му отправи обиден жест и отново се обърна към любимия си.

Гилеас се направи, че не е забелязал Паяка, който влезе в кръчмата малко след това. Остана упорито загледан в плота на масата.

— Странно място за един червей — обяви гилдичарят, докато се настаняваше на масата му.

— Под дъските има пръст — изсумтя Гилеас. — Закъсня, Зенке. Достатъчно насилвам късмета си с идването тук.

Зенке се засмя и огледа помещението. Слугинята изглеждаше решена да не му обръща внимание, затова той реши да не поръчва.