Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Тогава тялото на Делиус се сгърчи. Главата му отскочи назад. Преди някой да е осъзнал станалото, Кайла вече се отдалечаваше. Жрецът рухна настрани, а от гърдите му стърчеше дръжката на кинжал.

Шокираните писъци на две жени породиха паниката. Цялата тълпа избухна. Мъжете гневно започнаха да се оглеждат и да крещят объркано. Може би имаше неколцина, които бяха видели стореното от Кайла, но никой нямаше да ги чуе в тази врява.

Трен избра точно този момент, за да изникне напред. Скокът му го отведе върху малката табуретка, върху която Делиус бе сядал на няколко пъти по време на проповядването си. И без това висок човек, Фелхорн се извиси над тълпата. Той пъхна два пръста в устата си и остро изсвири. Нова вълна потрес се разля из събраните, когато те осъзнаха кой е той.

Арон не гледаше баща си. Той все още бе вперил поглед в девойката и ужаса върху лицето й. Две влажни бразди се стичаха по страните й. Когато долната й устна потръпна, камъкът в стомаха му се превърна в острие. Макар че самият той не бе сторил нищо, юношата се почувства задавен от вина.

— Такава съдба — кресна Трен и посочи към трупа — очаква всеки, който се осмели да повдигне ръка срещу господарите на този град. Дръжте правдината си далеч от нашите сенки. Тя няма място тук.

След тези думи Фелхорн се обърна и скочи отново. Ръцете му уловиха ръба на стена, той се преметна и изчезна отвъд.

Настъпилата тишина отново изригна във викове и стенания. Някои се спуснаха да преследват.

Арон все така стоеше неподвижен, стиснал до болка дръжката на кинжала. Тогава момиченцето се обърна и побягна. В първия момент той дори не забеляза. А когато осъзна, той се раздвижи и извика подире му:

— Почакай!

Почти едновременно с вика си осъзна колко глупаво бе това. Овладял отчасти емоциите си, Арон се втурна след нея. Не знаеше накъде се е отправила или с каква цел. Може би знаеше, че е в опасност. Може би искаше да се махне от тълпата непознати и да се върне при остатъка от семейството си.

Тя сви в малка уличка, разположена между две пекарни. Въздухът бе изпълнен с уханието на брашно и мая.

Момичето изчезна зад една голяма кофа за боклук. То не знаеше, че е преследвано. Просто искаше да остане само.

Все още с неизваден кинжал, Арон заобиколи кофата и видя дъщерята на Делиус.

Тя бе приседнала с гръб към стената, притиснала лице към коленете си, обвити с ръце. Изпод стиснатите й клепачи продължаваха да се стичат сълзи, които мокреха роклята й. Юношата остана вцепенен от видяното. Тя бе застинала в молитва.

— Моля те, Ашур — мълвеше тя. — Моля те, моля те, моля те…

Той безшумно изтегли кинжала, макар и с трепереща ръка.

Това момиче далеч нямаше да бъде първата му жертва. Всички убити изникнаха пред очите му — асасини, стражи, собствения му брат. Всички те бяха въоръжени. Всички те бяха водили опасен живот. Обвиването с гилдийно наметало или слагането на войнишки шлем носеше със себе си неизменна вероятност за смърт. Но какво бе сторило това момиче? Защо трябваше да умира? Нямаше причина.

Не, имаше. Тя трябваше да умре, защото баща му бе поискал това. Арон се превръщаше в обикновен придатък на волята му.

Девойката изглеждаше почти на неговата възраст, ранена и самотна. Как можеше да я убие, докато тя се моли?

Очите й все още не се бяха отворили. Той разполагаше с шанс. С избор.

Думите на Кайла изникнаха в главата му.

… трябва да запазиш Хаерн. Помогни му да оцелее. Можеш ли да сториш това за мен?

Ако убиеше девойката, щеше да убие и онази част от себе си, която все още беше свободна. Онази част, която можеше да обича Кайла. Онази част, която все още не се бе превърнала в оръжие на баща му. Нейната смърт щеше да означава смъртта на Хаерн.

Арон прибра кинжала си, отстъпи назад и се облегна върху стената на другата фурна. Тиха въздишка се отрони от устните му, останала нечута сред риданията. Той повдигна очи към небето и видя Кайла да го наблюдава от покрива.

Сърцето му подскочи, а краката му се подкосиха. Колко ли дълго бе наблюдавала? Дали бе знаела възложената му задача?

Сякаш в отговор, тя погледна към момичето, сетне към него и се усмихна. В следващия миг вече тя се отдалечаваше сред покривите.

— Моля те, Ашур, върни го — ридаеше момичето. — Моля те, не мога да…

Той побягна, неспособен да слуша повече.

Какво ли щеше да си помисли Джеймс, ако можеше да я види сега, чудеше се Велиана. Очите й бяха превързани с една от ивиците на Зуса. От плата долиташе съвсем лека миризма на пот.