Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Отговори!

— Слушам, Ваше Величество. — Джерънд разбра, че съдбата му е решена. — Аз наредих синът му да бъде заловен. Но не успяхме да го пленим. Смятах, че ако разполагахме с младия Арон за наш заложник, щяхме да съумеем да сложим край на размириците между Трифектата и гилдиите.

Кралят го зашлеви с опакото на дланта си. Кролд се отпусна на едно коляно. Главата му пулсираше от досега на множеството пръстени. Белегът върху лицето му припламна. Когато го докосна, почувства топла кръв върху пръстите си.

— Незабавно трябва да се заемем с това — каза крал Велор. — Мога да изтърпя арогантността на Трифектата. Стените на замъка и моите войници ме пазят от наемниците им. Но няма да допусна някакви улични негодници да ме убият заради глупостта ти. Особено онзи безсърдечен негодник Фелхорн. Знаем какво замислят гилдиите. Използвай това знание срещу тях.

— Да, кралю.

— А ако пак се провалиш…

Джерънд спря и извърна глава, без да отдръпва ръка от дръжката на вратата.

— Ако се проваля, доброволно ще отида при Трен, ще коленича в краката му и ще призная вината си в опита за отвличане на сина му.

Кралят засия доволно.

— Ето затова си толкова добър съветник — искрено каза той.

Идиот , помисли си Кролд, докато затваряше вратата след себе си.

Арон все по-добре успяваше да потиска любопитството си. В нито един от случаите, в които баща му го вземаше със себе си, той не научаваше за целта, към която са се отправили, не и преди самото пристигане.

Настоящата задача, на която Трен го отвеждаше, бе различна от досегашните. Този факт представляваше ново предизвикателство за развития контрол над любопитството. Бяха излезли през деня, а не сред обичайния мрак на нощта.

— Ами ако бъдем разпознати? — попита Арон. Вече се отправяха към по-оживените части на града. Все повече сергии изникваха от двете страни на улицата.

— Ние сме просто част от множеството — каза Трен. — Никому не давай причина да заподозре противното.

Трен носеше сивото наметало на гилдията си. Заради възрастта на Арон щеше да изглежда странно да заема позиция, по-висока от джебчийска, затова юношата не носеше наметало, а тънка ивица сив плат, стегната над левия му лакът. Косата му бе подстригана късо — в случай че някой от преследващите го стражи бе получил възможност да го разгледа. Преследването бе траяло само една нощ и дори не бе вписано в докладите на замъка. Но пък Трен Фелхорн не допускаше непредпазливост. Той бе спуснал качулката ниско над лицето си, което бе нацапал с въглен.

Бащата многократно бе изтъкнал важността от спокойното напредване. Двамата крачеха съвсем спокойно, без припряност. Бяха се отправили да изпълнят задача, малцина биха сглупили да се намесят.

— Не съм виждал целта ни — каза Трен с небрежен тон. — Оглеждай се за висок червенокос мъж с брада и бяла роба. Най-вероятно около него ще има тълпа.

Арон трепна. Не бе сигурен, че ще успее да забележи нещо. Тъй като бе по-нисък от баща си, гърбовете на минувачите пред тях ограничаваха гледката му. Въпреки това щеше да опита. Дори и ако задачата му се окажеше безнадеждна, той щеше да отдаде цялата си концентрация на нея.

Той видя, че Кайла го наблюдава отдалече. Жената му изпрати въздушна целувка, а момчето побърза да извърне поглед. Надяваше се, че изчервяването му е останало незабелязано.

Не знаеше по каква причина тя ги следва. Може би за сигурност? Обичайно баща му вземаше Уил и Зенке, ако смяташе, че нещо би могло да го застраши.

— Ето там — каза Трен и леко кимна на север. Арон проследи погледа му.

В едно свободно от сергии място се бе събрала тълпа. Неколцина от застаналите по-далеч се присмиваха, но повечето от струпалите се слушаха много внимателно. Онези, застанали най-близо до средата, ръкопляскаха и ликуваха. Те изглеждаха прекалено разнолики, за да са клакьори.

В средата на тълпата стоеше целта им, брадат червенокос мъж на средна възраст. Той бе облечен в чиста бяла роба. Изглежда говореше за нещо сериозно, но въпреки това се усмихваше.

— Как се казва той? — попита Арон, когато осъзна, че баща му е спрял, за да слуша.

— Делиус Есхатон — отвърна Трен. — Сега мълчи.

Юношата се заслуша в говорещия — в началото от чисто любопитство, впоследствие заради красноречието.

— Нощ и ден неспирно оплакваме съдбата, която ни е споходила — кресна Делиус. — Колцина от вас се страхуват да прекосяват улиците нощем? Кои от вас стискат устни, защото се страхуват да не погълнат отрова с виното си или да не открият гибел в кома̀та си?