Дэвид Далглиш - Танц с плащове

При цялото това самосъжаление тя не си позволи да се оправдава. Знаеше, че си е заслужила всичко. Че сама си е виновна, задето бе започнала да се вслушва в лъжите на лежалия край нея Йорен. И нещо повече — беше им повярвала и се бе обърнала срещу собствения си баща. И сега се бе превърнала в робиня на младия Кул.

Роклята й имаше няколко подплати. Мари показно ги раздели. Най-вътрешната бе тънка, бяла и гладка, със скрит джоб. Възрастната жена плъзна кинжала вътре.

— Никога не му позволявай да го намери — каза тя.

Алиса кимна.

— Благодаря ти.

— Сега ела. — Мари протегна ръка. — Вечерята те очаква.

Този път Тео се надигна при влизането й. А Йорен се усмихна глуповато.

Алиса помнеше, че някога бе намирала същия този млад мъж за очарователен. Това само потвърди вижданията й, че е била идиотка. Сляпа. Глупава. Безразсъдна. Вече не се сещаше за обиди, които да запрати по адрес на онова момиче, което бе представлявала само допреди няколко дни.

— Изглеждаш смайващо — каза старият Кул. — Не е ли така, синко?

— Покъртително — съгласи се Йорен.

Без да чака подкана, Алиса седна до Йорен. Можа да види, че той остана доволен от поведението й на покорна съпруга. Това беше добре, щеше да намали подозренията му. Освен това младата жена се надяваше, че подобно поведение ще й позволи да остане на масата по време на обсъжданията на плана им. Въпреки възникналите трудности, те не се бяха отказали от намеренията си да се сдобият с богатството й. Колкото повече научеше за замисъла им, толкова повече можеше да стори, за да го осуети.

— Тъкмо обсъждахме как да те върнем на полагащата ти се позиция начело на рода Гемкрофт — каза Тео и сръбна от златния си бокал. — Изглежда беше глупаво от наша страна да очакваме, че кучките на Карак ще успеят да сторят нещо.

— Вината не беше тяхна — каза Алиса, надявайки се да породи малко гняв, с което и да получи информация. — Баща ми беше подготвен.

— Той винаги е подготвен — с горчилка отвърна Тео. — Помня как изпратих хората си да придобият контрол над онова, което ми принадлежеше по право, а той бе подготвен, макар и намиращ се на толкова мили от Ривъррън. И не говоря само за злато, Алиса, а за дела, титли и сведения. Всичко на изток от река Куелн би трябвало да ми принадлежи. Тези земи заслужават истински владетел! Лорд Гандрем няма право да ги владее. На него му стигат равнините. Нека пасе редом с останалите говеда!

Изглежда Алиса бе постигнала неочакван успех с разпалването на гнева му. Беше й известно за споровете му с лорд Гандрем, настоящият владетел на голяма част от земите, разположени на север от Велдарен, но до този момент не бе узнавала за посегателството му срещу едно от бащините й имения в Ривъррън. Ако бе знаела по-рано, щеше да е зърнала ухажването на Йорен по съвсем друг начин.

Главата на наемник изникна през цепнатината на платнището.

— Милорд, някой желае да разговаря с вас — каза той.

— Кой е той? — попита Тео.

— Тя — с леко объркване каза пазачът. — Каза, че нямала име.

Тео Кул се засмя сухо.

— Да влиза.

Алиса изпита слаба надежда при вида на безликата. Тя отново бе обвита в черно и Лилаво, а ликът й бе скрит зад бял плат. По телосложението личеше, че това е Елиора.

— Дойдох да слушам — каза жената.

— Да слушаш? Какво да слушаш? — попита Тео.

— Иска да каже, че е дошла да получи нареждания — обясни синът му. Сенките бавно се виеха около тялото на новодошлата, подобно дим.

— Щяхме да имаме нареждания, ако не ни прекъсваха досадни жени — рече Тео. — Първо Алиса, сега и ти. Да говорим по същество. Мейнард трябва да ритне камбаната. Но преди това трябва открием начин да върнем Алиса като законна наследница.

— Завещанията, изцапани с кръв, рядко биват спазвани — изтъкна Елиора.

— Зная това — каза Тео. — Аз съм Кул, а не идиот.

Алиса смяташе, че двете са едно и също. Трябваше да избухне в престорена кашлица, за да скрие прихването си.

— Има и друг начин — каза Йорен. — Останалите от Трифектата няма да се осмелят да оставят един от членовете да изглежда слаб. Ако убием Мейнард и отидем при тях, те ще се погрижат въпросът да бъде разрешен бързо и без пукотевица. Има ли значение, ако той я е зачеркнал от завещанието си? Тя е негова дъщеря, последната му близка роднина. Има хиляди начини да заобиколим предсмъртните му желания.

— Хубав план, макар и почти обиден с простотата си — каза Тео. — Тук разполагам само със сто наемници. Нима бихме могли да нападнем имението? Неговите телохранители са пет пъти повече. За наемниците да не говорим.