Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Алиса си представи, че заекът е главата на Йорен. Това стори чудеса за самоконтрола й.

Когато заекът се опече, Йорен й даде по-голямата част от месото. Той отново бе встъпил в кожата на благородния ухажор. Грубият пън от миналата нощ не бе съществувал. А Алиса се усмихваше ослепително в отговор на шегите му. Дори се изненада неприятно от лекотата, с която й се удаваше да го лъже.

— Да вървим — каза Кул, след като се нахраниха. — Изглежда ще трябва да оставим безликите кучки да ни търсят. Почисти се, имаш мазнина по лицето.

— Къде отиваме? — попита Алиса, обърсваща се с ръба на роклята си.

— Да се срещнем с баща ми.

Той я огледа навъсено. Младата жена все още носеше одеждите, с които бе престояла в затвора. Макар че девойката стори всичко по силите си, за да приглади коси, в действителност те се нуждаеха от четка и измиване. В момента Алиса приличаше повече на безумна слугиня, отколкото на богата наследница.

— Нетърпимо — каза Йорен. — Трябва да изглеждаш като моя кралица, а не като моя слугиня. Къде са онези проклети жени? Сигурно биха могли да помогнат с нещо.

— Да, те непрекъснато излагат красотата си на показ — отбеляза Алиса. Сарказмът й се оказа неочаквано силен, достатъчно силен, за да накара Йорен да присвие очи и да изпита известно съмнение в покорството й.

— По това време Мейнард ще е вдигнал на крака всички свои главорези в града — каза той. — Иначе бих те завел до някоя от баните. Но изглежда, че ще трябва да те заведа в този ти вид.

Кул стъпка пепелта и хвана годеницата си за ръката.

— И още нещо, мила — усмихна се той. — Пред баща ми си дръж езика зад зъбите. Не бих искал да се посрамиш.

Устата й леко трепна, но очите й не изразиха нищо.

— Да, милорд — каза Алиса.

Йорен бе забравил за кинжала, който й бе дал, за да почисти заека.

Кинжалът, който сега бе скрит под полата й.

Вървяха около час, преди да достигнат лагера на Тео Кул.

— Наръчкан огън, дебели одеяла и, слава на боговете, коне — каза Йорен.

— Прекрасно — каза Алиса. Той още стискаше ръката й.

Разположен на безопасно разстояние от градските стени, лагерът бе обграден с коли, някои от които покрити. Няколко огъня пламтяха в средата му. В единия край на кръга бяха струпани двадесет малки палатки, приютяващи наемниците. Срещу тях се издигаше голяма шатра с избеляло зелено платнище.

Тя усети как пръстите му увеличават натиска си. Не се изненада, когато китката й се оказа стегната.

— С тези змийски подмятания започваш да ме караш да мисля, че не оценяваш всичко, което сме сторили за теб.

— Извинявай. Заради изтощението е — каза Алиса. — Мога да ти обещая, че след една дълга вана ще се почувствам по-добре.

Йорен я целуна по бузата и отново я огледа.

— Надявам се. Имаш нужда.

Двама наемници изтеглиха мечовете си и поеха насреща им.

— Кой си ти? — попита единият.

— Йорен Кул. Отведи ме при баща ми.

Наемникът се изплю.

— Последвай ме.

Докато вървеше зад него, Алиса се оглеждаше. По ленивото разположение на хората личеше, че лагерът няма да бъде раздиган скоро. Повечето от наемниците се хранеха, разговаряха или играеха на дървени зарове. Неколцина се бяха вторачили в нея с присмех, но тъй като осъзнаваше настоящия си вид, жената не можеше да ги вини. Мразеше ги, но не можеше да ги вини.

Тео се бе разположил в украсен стол насред шатрата. Той не се надигна да посрещне сина си.

Алиса го бе срещала само веднъж, и то преди цяла вечност. Той бе едър мъж, с огромни ръце и още по-внушителна брада. Усмивката му излъчваше глад, а очичките му пораждаха впечатлението, че ламтят за всичко, към което се обърнат.

Тео Кул посочи към масата пред себе си, а после щракна с пръсти. Първият жест бе предназначен за влезлите, за да ги подкани да се настанят, а вторият бе указание за слугите. Двама от тях започнаха да пренасят чинии, чаши и прибори. Трети прислужник се зае да налива вино, а четвърти донесе хляб и месо.

— Добре дошъл, синко — каза Тео. — Виждам, че си измъкнал любимата си от бездната. Определено видът й загатва това!

Той се заля в гръмък смях. Йорен също се присъедини към кикота му, макар и не толкова гръмовно — не заради липса на желание, а заради липса на туловище.

— Шегувам се, разбира се — продължи Тео Кул. — Не бих се веселил да гледам жена в подобно състояние. Искаш ли някои от момичетата ми да те окъпят и преоблекат, преди да седнеш с нас? Не бих понесъл да зърна смущение върху лицето ти.

— Тя се смущава единствено когато останем насаме в спалнята — каза Йорен. Той се настани от дясната страна на баща си. — Боя се, че съм наследил причината за това от теб.