Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Каква е задачата ми? — попита тя.

— Постигна ли успех? — на свой ред се поинтересува Фелхорн. Тъй като знаеше, че става дума за живота й, Кайла задържа усмивката си неизразена.

— Надминах очакванията си.

Когато Кайла излезе, Арон сграбчи един от мечовете си и го забоде дълбоко в тренировъчното чучело. Току-що бе научил още един урок за същината на властта. Притежаването й означаваше смазването на чуждите воли, за да наложиш своята. Това знание му бе струвало скъпо.

За пръв път Арон почувства негодувание при мисълта, че е възможно самият той да притежава подобна власт. Но той побърза да го потисне. Тези мисли не принадлежаха на Арон. И той никога не биваше да ги допуска. Не и когато баща му можеше да забележи.

Той сряза едно от одеялата си, проби дупки за очите и го омота около лицето си. След това започна да упражнява различни позиции. Сега се чувстваше свободен, необременен. Той позволи на гнева и негодуванието да се разгръщат. Защото сега той бе Хаерн, а тези мисли принадлежаха именно на Хаерн.

Отново прибягнал до същата маскировка, Мейнард се върна в храма. Бе изминала точно една седмица от предишното му посещение.

Пред портите му той отпрати телохранителите си, уверен, че заплахите му представляват далеч по-сигурна закрила. Вътре в храма нищо нямаше да го застраши, той се страхуваше единствено от престъпниците, които вилнееха по улиците. Дори не му се искаше да си помисля какви празненства щяха да настанат в подземния свят, ако някои крадци случайно се натъкнеха на Мейнард Гемкрофт и го убиеха.

Този път той бе приет далеч по-хладно от предишното си посещение. В това нямаше нищо изненадващо. Гостът веднага бе отведен в стаята на Пеларак, където остана да изчаква. Самият жрец изникна малко след това.

— Ти ни постави в неловка позиция — рече свещеникът, затваряйки вратата след себе си.

— Добре дошъл сред останалата част от Велдарен. Никой не може да се чувства спокойно, не и когато уличните отрепки се преструват на крале.

— Но когато хората започнат да се преструват на богове, нещата стават не по-малко лоши — изтъкна жрецът. Гемкрофт се престори, че не е забелязал тънката обида.

— Дойдох, за да чуя отговора ви. Ще ни помогнете ли срещу гилдиите, или ще продължите да спазвате неутралитета си?

Пеларак го заобиколи, за да седне зад бюрото си. Там свещенослужителят събра ръце пред себе си и приближи устни до допрените си показалци.

— Трябва да знаеш, че върша онова, което Карак изисква от мен — рече Пеларак. — Решението принадлежи нему, а не на мен.

При нормални обстоятелства Мейнард би се престорил, че взема думите му на сериозно. Но сега, след като дъщеря му бе отвлечена и той бе изправен пред опасността да остане без наследник, Гемкрофт нямаше нито време, нито настроение за подобни глупости.

— Не ми пробутвай тези нелепици — подбели очи Мейнард. — Ти си върховният жрец. Ти си начело тук, а не някакъв глас в главата ти.

— Съмняваш се в могъществото на Карак?

— Съмнявам се? Щях ли толкова да настоявам за помощта ви, ако се съмнявах? Просто не искам да слушам за молитви, неясни предсказания или мъгляви обещания. Искам отговор. Правилен отговор.

Пеларак се усмихна хищно.

— Няма да го получиш. Не и онзи, който желаеш.

— В такъв случай ще изпълня обещанието си — каза Мейнард.

— Вярваме ти — настоя Пеларак. — Изслушай ме.

Свещенослужителят посочи към стола пред бюрото си. Посетителят раздразнено се настани. Част от него знаеше, че трябва да се успокои. В момента той прибързваше — нещо, което винаги бе презирал у останалите. Но пък жреците му се бяха изплъзвали години наред. Щом дипломацията и подкупите не помагаха, време беше да опита със заплахи и груба сила.

— Погледни за момент от моята перспектива — заговори жрецът. — Да приемем, че се съглася: престъпниците трябва да бъдат поставени на мястото им, а на нелепата война трябва да бъде сложен край. Но ако се присъединя сега, в отговор на заплахата ти, какво пречи да се превърнем в пионки на Трифектата, вместо следовници на своя бог? Бихме убили — и сме убивали — крале, отправили същите заплахи като теб.

Разгорещеността на Мейнард бързо се оттегляше. Нещо много опасно бе на път да се случи. Пеларак не отправяше напразни заплахи, а Гемкрофтовото усещане за безопасност сега изглеждаше неоправдана арогантност. Жреците можеха да го убият с един жест. Златото и влиянието му нямаше да означават нищо, ако тези фанатици сметнеха, че Карак иска главата му.