Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Синът ти ми ги подари — каза тя. Не се осмеляваше да излъже.

Нищо не я бе подготвило за яростта, която припламна в очите му, преля към сбърчилата се устна и стрелналите се ръце.

Преди да е осъзнала случващото се, Кайла се озова притисната към стената.

— Слушай ме много внимателно — заговори Трен. По някакъв начин гласът му оставаше недокоснат от гнева. — Арон трябва да остане чист. Той има възможността да се превърне в нещо удивително. Няма да допусна наследникът ми да рухне заради милувките на жена, омаята на алкохола или заблудите на жреците. Разбра ли ме?

— Ще му ги върна — каза тя. Беше на път да кимне, но осъзна, че това ще разклати обиците — неразумно движение с оглед на обстоятелствата.

— И не само това. Искам да разбиеш сърцето му. Да го нараниш така, че то никога да не заздравее. Когато приключиш, ела в стаята ми, за да получиш инструкции за мисията.

— Разбрано — каза тя.

Фелхорн пусна ръцете й, огледа стаята и излезе.

Когато вратата се затвори, Кайла изхлипа и се отпусна върху леглото, защото краката й не я държаха. Страхът й не остана дълго, защото бързо бе заменен от гняв. Чувствата на Арон към нея бяха толкова чисти. А баща му искаше от нея да стъпче всичко това, да разкъса сърцето му, за да може той да получи желаното си наследство?

Тя свали обиците, сложи ги в джоба си и се отправи към стаята на Арон. Въпреки привидното желание на Трен да се отнася към сина си като към всички останали, момчето разполагаше с отделна стая.

Смесицата от вълнение и страх, с която Арон отвори вратата си, още повече подсили отвращението й.

— Може ли да вляза? — попита тя. И се почуди: колко ли от фантазиите му започваха именно с тези й думи? Момчето не отговори, а само кимна.

Кайла пристъпи вътре. Помещението бе просторно, с висок таван и няколко прозореца, но мебелировката бе простовата. Вътре имаше легло и сандък с дрехи. Останалото бяха оръжия, тренировъчни уреди и книги. Изглеждаше, че всичко от тези неща получава равно внимание.

— Свалила си обиците — каза Арон, веднага забелязал отсъствието им.

— Ето ги. — Тя взе ръката му и ги пусна в дланта му. — Вземи си ги.

Нещо в сините му очи угасна.

— Защо?

Кайла отвори уста, готова да излъже. Знаеше, че може да го стори, знаеше, че трябва. Правилното постъпване не бе сред нещата, за които се тревожеше често, но дълбоко в себе си знаеше, че тя е първата жена, на която Арон е признал чувствата си. Ако го отхвърлеше сега, ако стъпчеше духа му в подобен уязвим етап от живота му…

Но пък момчето, стоящо пред нея, бе Арон Фелхорн, синът на Трен Фелхорн. Кайла бе запозната с всичко, което в Паяковата гилдия се говореше за момчето. И най-вече историите за смъртта на Рандит Фелхорн.

— Първо отговори на моя въпрос — каза тя. — Наистина ли си убил брат си, когато си бил на осем?

Юношата прибра устните си и ги прехапа. Беше се загледал в долната част на ушите й, към мястото на липсващите обици. Кайла ги обърса, осъзнала кървенето им.

— Да — отвърна Арон.

Сърцето й леко се сви, но това не беше от значение. Вторият въпрос беше важен.

— Защо?

— Защото баща ми искаше — без никакво колебание отвърна момчето.

Кайла кимна. Разбира се. Какво друго имаше значение в живота на Арон? Той биваше постоянно скулптиран, произведение на изкуството, на което само Трен Фелхорн можеше да се възхити. Той се възползваше от отдадеността, която момчето изпитваше към него, за да го насочи към убийства…

— Чуй ме — тихо заговори тя. — Не бих могла да те обикна, Арон. Дори не бих могла да се отнасям мило с теб. Моята причина е същата като онази, заради която си убил брат си. Вземи обиците. Не крий болката си. Не се срамувай от сълзите.

Тя обгърна брадичката му с пръсти и повдигна главата му към себе си.

— Но ти беше прав — продължи Кайла. — Мога да обикна Хаерн. Не съм сигурна в какво ще се превърне Арон. Той може да ме плаши, възможно е дори да ме нарани по нареждане на баща си. Затова трябва да запазиш Хаерн. Помогни му да оцелее. Можеш ли да сториш това за мен?

По страните му се стичаха сълзи, но той кимна. Кайла можеше да види решителността му. Това я накара да се почувства горда.

— Арон никога не трябва да ме обиква — каза тя и се обърна към вратата. — Не и докато се намира под сянката на баща си.

Докато прекрачваше прага, жената добави:

— Но Хаерн може.

— Ще запомня — каза Арон.

Кайла се отправи към стаята на Трен, където той я очакваше. Тя коленичи пред масата.