Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Грубо казано — отвърна Мейнард, отново прибягващ до политическите аспекти на личността си, — но като цяло истина. Нужна ни е помощта ви, Пеларак. Защото, ако не сте на наша страна, действията на безликите показват, че сте срещу нас.

— Ще се погрижа за тях — каза свещеникът. — Казах ти, че те не ни представляват. Карак е нашият повелител, а аз съм неговият най-верен наместник на земята. Той желае тази война да спре. Но когато стане дума за начина, по който това трябва да бъде постигнато, между мен и теб изниква несъгласие.

— Малко самонадеяно изказване. Какво несъгласие?

Пеларак се изправи, приглади черната си роба и прокара ръка по оплешивяващата си глава.

Това не се хареса на Мейнард. Върховният жрец много рядко проявяваше колебание. Това беше лош знак. Много лош.

— Готови сме да помогнем, но само при условие, че получим в замяна гаранция. Човек, за когото ще си спомниш следващия път, когато ти се прииска да размахаш меч над вратовете ни.

Сърцето на Гемкрофт се сви.

— И имате ли някого предвид? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

Друг би се възползвал от момента, за да злорадства, но не и Пеларак.

— Миналата нощ две от безликите сестри се явиха, за да ме уведомят за постъпката си. Аз не ги укорих, още не. Дъщеря ти Алиса е при тях. Тя трябва да се присъедини към ордена ни.

На Мейнард му се струваше, че целият му свят се разпада. Единствената му дъщеря да стане жрица на Карак? Така тя щеше да остане в безопасност от отрепките на Тео Кул и нямаше да представлява заплаха за него самия. Но щеше ли някога да я види отново? И ако да, щеше ли тя да е останала онова свободолюбиво момиче, което така обичаше? Дали духът й щеше да оцелее сред тези стени, ежедневно обгръщан от настоявания за покорство пред Карак?

В следващия миг той осъзна опасността, изправила се пред него. Щом безликите разполагаха с Алиса, значи те можеха да правят с нея каквото си поискат. Ако той откажеше…

— Трябва да приема.

— Отлично. — Пеларак се усмихна. — Радвам се, че постигнахме съгласие. Ще си помогнем едни на други като приятели, а не като господар и слуга.

— Разбира се. Мъдро казваш — с горчилка излъга Гемкрофт. Той се надигна да си върви, но жрецът го спря.

— Мейнард. Погрижи се тя да остане твоя наследница. Ако я направиш безполезна, ние ще сторим същото.

Леден къс започна да заменя сърцето му.

— Не бих си и помислил подобно нещо.

— Радвам се. Нека благословията на Карак те следва.

Ако можеше да го стори, Мейнард би сграбчил благословията на Карак и би я захвърлил в най-зловонния канал, където да я остави да гние. И с огромна радост би хвърлил Пеларак на същото място.

— Прости ми, Алиса — промълви той, докато напускаше светилището. На излизане хвърли един последен поглед към вътрешността. Жреците и жриците се бяха проснали пред огромната статуя на бога и ридаеха в молба. Той си представи Алиса сред тях. Този образ превърна леда, вкопчен в сърцето му, в болка.

Алиса вече се бе облякла и седеше край огъня, когато Йорен се събуди. Пламъците подскачаха високо, защото тя периодично прибавяше клонки. Харесваше й да наблюдава как изгарят.

— Добро утро, любима.

— Добро — сухо отвърна Алиса.

Без да обръща внимание, Йорен се надигна и се оттегли зад едно дърво, за да се облекчи. Едва при връщането си той забеляза мрачния й поглед.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. — Младата жена отново се загледа в огъня. — Нищо.

Кул се ограничи с изсумтяване.

— Остани тук и поддържай огъня — заръча той. От палатката взе лъка си и колчан със стрели. — Аз ще потърся някой заек или катерица. Не прави нищо глупаво, докато ме няма. А ако безликите се върнат, кажи им да ме изчакат.

След това Йорен се изгуби сред дърветата. Алиса знаеше, че той няма да се бави дълго. Покрай престоя си във Фелууд беше разбрала, че той е опитен ловец. Тя продължи да запълва времето си с предишното занимание. Начинът, по който дървото се стопяваше в пламъците, й предоставяше странна утеха.

Скоро той се върна, понесъл мъртъв сив заек за задните крака. Алиса мълчаливо взе пуснатата до нея плячка.

— Ще ми трябва нож, за да го одера — рече тя.

Йорен спря, сетне сви рамене и й подхвърли малък кинжал, който извади от колана си. Тя го улови за дръжката. Трудно й беше да преглътне раздразнението си заради непредпазливия начин, по който идиотът го бе подхвърлил към нея.

Във всеки друг момент тя би се отвратила от обработването на месото. По време на престоя си далече от дома Алиса бе влязла в ролята на мъжкарана, но това бе представлявало главно преструвка. Тя отдавна бе разбрала — макар че те никога не биха го признали — че младите мъже се отнасят с по-голямо уважение към нея, ако останат с впечатлението, че тя умее да борави с оръжие и не пребледнява при вида на кръв. Ала в този случай й се налагаше да подкрепи създаваната представа с дела.