Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Но защо да се крие тук? Тази мисъл я зашлеви болезнено. Със сигурност баща й се бе отрекъл от нея, което обезсмисляше претенциите й за наследяване. Имаше възможност да потърси закрилата на някое от семействата, приютявали я през последните години. Джон Гандрем със сигурност щеше да я приветства. Но имаше вероятност да я издаде на Мейнард. Разбира се, винаги можеше да потърси помощта на семейство Кул…

Двете напуснаха града през западната порта. Многобройните кервани, преминаващи ежедневно по този път, бяха прокарали дълбоки коловози. От двете страни на пътя растеше трева, която стигаше до коленете на Алиса. Именно сред тази трева я поведе Нава. Лишена от избор, младата жена бе принудена да я последва.

Те се отправиха на север, заобикаляйки част от градските стени. Явно се отправяха към Кралския лес. Близо до гората тревата ставаше все по-ниска, а когато около двете започнаха да изникват стволове, тя отстъпи пред шума.

— Какво правим тук? — попита Алиса и разтърка рамото си със свободната ръка. Тръпките не бяха породени от страх: в продължение на много вечери бе слушала слугините си да разказват страховити истории за Кралската гора. Въпросните истории населяваха леса с призраците на неверни жени и покварили се рицари, а също и цели пълчища крадци и убийци. Разбира се, главната цел на тези истории бе да държат децата встрани от леса, защото бракониерството биваше наказвано със смърт. Но дори и това знание не можеше изцяло да отстрани неприятното усещане.

— Не задавай въпроси, чийто отговор ти е известен — каза Нава. — Защо според теб влизаме в гората?

Те щяха да я убият, осъзна Алиса. Щяха да й прережат гърлото и да скрият тялото, а когато Йорен попиташе за станалото, щяха да му кажат, че са я открили мъртва на пода на килията, сред засъхнала кръв и плъхове, гризящи вътрешностите й…

Тя изчака Нава отново да дръпне китката й, залитна напред и неочаквано дръпна цялата си ръка. Рязкото движение изненада безликата. Тънката ръка на Алиса се оказа свободна. Девойката се стрелна в противоположната посока, надявайки се да не се е заблудила при извъртането си. Клони непрекъснато я удряха по лицето, а храстите коварно се притаяваха до последния момент, преди да скочат и да одерат глезените й. Облеклото й не бе подходяща защита срещу клонестите пръсти на леса.

Не чу вик след себе си, но бе сигурна, че жената ще я последва. Можеше да си представи как Нава тича подире й с назъбен кинжал в едната ръка, а с другата посяга да улови косата й или роклята. Достатъчно бе едно подръпване — само едно — и Алиса щеше да рухне на земята.

Сърцето й припламна радостно, когато зърна края на гората. Тук дърветата растяха по-нарядко и беше по-лесно да се тича. В един момент Алиса се осмели да погледне назад. Безликата жена я нямаше. Но когато отново обърна глава напред, някакъв мъж стоеше точно пред нея.

Алиса извика, но нямаше време да отскочи. Силни ръце сграбчиха нейните. Краката й се подкосиха при мисълта какво щеше да последва.

— Алиса? — възкликна мъжът. Тя спря да се мята и отвори очи (дори не бе осъзнавала, че ги е стиснала). Тя се намираше в ръцете на Йорен Кул, чието лице бе прясно одраскано.

Младата жена потръпна отново, този път от облекчение. Тя рязко обви ръце около шията му и започна да ридае, притиснала глава към гърдите му. И през цялото време не спираше да мълви неразбираемо за крадци, призраци и безлики.

— Тя ще ме убие — извика Алиса, след като успя да успокои гласа си. От гората се приближаваше Нава. Тя не тичаше, а с плавни движения оставяше дървета и храсти зад себе си.

— Ще те убие? Защо? — Йорен погледна към безликата, а десницата му се премести към дръжката на меча.

— Не изглупявай — каза Нава и посочи към Алиса. — Отвеждах я в лагера ти, но тя побягна като хлапачка.

— В твоя лагер? — попита младата жена и се изчерви.

— Да. — Йорен й се усмихна, с което само усили изчервяването й.

Тя плахо протегна ръка, за да докосне драскотините, които бе оставила върху лицето му. Тъй като не усети кръв, тя ги целуна.

— Прости ми — каза Алиса, отдръпна се от ръцете му и направи реверанс в окъсаната си рокля. Косата й не приличаше на нищо, а бързото обърсване с опакото на дланта не бе в състояние да скрие сълзите.

— Няма за какво да прощавам — рече Йорен, придърпвайки я отново към себе си, за да я целуне по челото. — Вече нищо не те заплашва.

Риданията й припламнаха отново. След ужасяващия самотен мраз на подземията топлата загриженост в гласа му й дойде в повече. Той я прегърна по-силно. Тъй като бе заровила брадичка в рамото му, Алиса не видя ледения поглед, който Йорен хвърли на Нава. Безликата мълчаливо прибра кинжала си и потъна в гората.