Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Непрекъснато го спохождаха видения. Със старите хора това се случва особено често, а тукашната скука дори подсилваше яркостта им. Понякога той се виждаше край леглото на краля, където разказваше весели истории, за да накара владетеля да забрави измъчвалите го кошмари. Друг път Дарла изникваше пред него — съпругата му, умряла от дизентерия преди десетилетие. Но в съзнанието му тя изглеждаше също като по времето на запознанството им.

В момента той пак я виждаше пред себе си. Косата й сияеше като злато, а когато пръстите й докоснаха лицето му, Робърт се извърна към милувката. Тя се разля като супа по лицето му.

— Престани да се въртиш — каза момчето. Това бе единственият път, в който бе казало нещо.

Наставникът започна да пие супата. По сбръчканите му бузи се стичаха сълзи.

Сега отново бе нощ. Той бе разбрал това единствено по смяната на караула.

Решетките пред него бяха дебели, прозорци нямаше.

Робърт си спомняше хората, които Едуин бе осъждал на по десет, двадесет, дори тридесет години затвор. Много често наказанията нямаха нищо общо с извършеното прегрешение, а биваха определяни според външния вид на провинилия се и способността му да хленчи убедително.

Самият Робърт не знаеше каква присъда му предстои. Но можеше да предположи, че ще остане тук до смъртта си. Поне нямаше да му се наложи да чака дълго.

Решетките издрънчаха, вратата тихо изкънтя. Почти инстинктивно, той наклони глава назад. Част от съзнанието му смяташе, че още е прекалено рано за супа, но бе възможно отново да се е отнесъл. А може би от глад и жажда бе изгубил способността си да отмерва времето.

Само да не е време за поредното разтягане. Само не и това…

Ръце се увиха около кръста му. Когато той отвори уста да изпищи, длан се притисна към долната половина на лицето му.

— Мълчи, старче — избоботи дебел глас в ухото му.

Робърт отвори очи, но те бяха насълзени. Успя да различи трима непознати. Плащовете им ги правеха почти невидими в мрака.

— Сега ще те заболи — каза друг глас, женски. Тогава в тялото му избухна огън, разпръскващ се от раменете. Може би бе изпищял отново — не беше сигурен. Знаеше само, че огромната ръка усили натиска си около устата му. Веригите над главата му издрънчаха. Чу се изщракване. И макар че вълните на болката все още го заливаха, към тях се примеси и главозамайващо облекчение — тежестта на тялото му бе престанала да бъде инструмент за мъчение, а се бе облегнала върху нечия чужда гръд.

— Нямаме много време — рече нов глас, мъжки, но не толкова плътен като първия. — Трябва да бързаме.

— Убихме прекалено много — заяви дълбокият глас. — Трен няма да остане доволен.

— Стига да му доведем Робърт, останалото е без значение. Сега да вървим.

Болката в раменните стави отслабваше. Сред замайването си старецът осъзна, че ръцете му са били наместени обратно. В следващия момент той се оказа прехвърлен през рамото на гигантски мъж. Неочакваното движение сгърчи стомаха му и Робърт повърна върху гърба на едрия.

— Прекрасно — промърмори спасителят му.

Робърт стисна зъби, защото тялото му болезнено подскачаше на всяка крачка. Някой бе дошъл да го спаси, така че той трябваше да пази тишина. Никакво пищене. Мълчанието бе злато. Мускулите му пламтяха, ставите пулсираха, но въпреки това той съумяваше да пази тишина и ридаеше почти безшумно.

За да се разсее от болката, възрастният наставник се опита да си припомни разположението на затвора. Той бе слизал тук многократно, предимно като придружител на Едуин. Кралят винаги бе изпитвал подозрения относно безпрекословното изпълняване на заповедите му и неизменно се усмихваше, когато видеше осъдените от него да получават отредените наказания. Тези мрачни посещения бяха предоставили на Робърт повече от достатъчно възможности да запомни плана на килиите.

Той бе запомнил, че се намира на третия подземен етаж. Под него имаше още две нива, където наказанията бяха далеч по-чести и жестоки. Също две нива го деляха от изхода. За да излязат, спасителите му трябваше да преодолеят стълбища, които се охраняваха непрекъснато. Той укори уморения си разсъдък. Щом като тримата бяха слезли до килията му, явно се бяха погрижили за пазачите. Може би ги бяха убили, а може би…

Робърт простена, защото носещият го мъж спря рязко. Жената изруга. Старецът отвори очи. Неестествената поза замая погледа му и той побърза отново да стисне очи, за да не повърне за втори път. Миризмата на предишните стомашни сокове все още се носеше около него, макар че тя бледнееше в сравнение с вонята на килията. Можа да дочуе изтегляни оръжия.