Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Има моменти, в които никой, дори останалите от гилдията, не бива да ни вижда — каза Уил. — Нито как потегляме, нито как се връщаме. Сега е един от тези моменти, разбираш ли?

— Не съм дете — отвърна тя. Едрият мъж бе покрил лицето си със сива боя, за да слее чертите му с плаща си. С усмивката си той заприлича на някакво гробовно създание, пристигнало да вечеря.

— Може би — рече Уил. — Но когато се пролее кръв, внимавай да не заплачеш като такова.

— Какъв си ми златоуст — отбеляза Зенке и го шляпна по гърба. — Още не проумявам защо трябва да плащаш на дамите, за да останат край теб. Мисля, че те би трябвало да ти плащат.

— След като видят какво умея, те наистина започват — рече Уил и погледна към Кайла. Очевидно бе очаквал да я види изчервена, но тя само подбели очи и им направи знак да продължат.

— Тунелите ни чакат — напомни Кайла.

— Бъди сериозна, щом трябва — рече Зенке, — но и не забравяй да се усмихваш. Лицето ти засиява толкова красиво в тези моменти.

Този път тя наистина се изчерви, а когато забеляза отегчението върху лицето на Уил, Кайла не се постара да скрива реакцията си.

Зенке отмести няколко дъски, разположени под картината на разрушен замък. Изникна дупка, която изчезваше в основите на къщата. Проходът приличаше на огромна заешка дупка.

— Няма да има светлина — обясни той. — Аз ще тръгна пръв. Постарай се да пълзиш бавно и равномерно. И в никакъв случай не се паникьосвай. Ако се приближиш прекалено много, възможно е да те изритам в лицето, заради което ще се почувствам ужасно. На моменти тунелът може да ти се струва тесен, но недей да спираш. Помни, че щом Уил може да се промъкне, за теб проходите не биха представлявали никакъв проблем.

— Никога не съм имала проблем със затворените пространства.

— А с тъмното? — поинтересува се Уил.

— Казах, че ще се оправя.

Зенке отново й намигна.

— Надявам се. Брой до пет и се спускай.

Той запълзя с главата напред и изчезна. След като преброи, Кайла го последва. През първите няколко крачки тя можеше да вижда, но светлината бързо изчезна зад нея. Струваше й се, че е започнала да пълзи сред вътрешностите на някакво огромно чудовище. За момент сърцето й трепна, но жената съумя да се овладее, защото си представи шегите, с които Зенке щеше да я залее, а също и реакцията на Уил, ако той се блъснеше в нея. Несъмнено гигантът щеше да я бута пред себе си през целия тунел. Затова тя продължи.

Както й бе казано, проходът действително започваше да се стеснява. Вече не можеше да лази на четири крака, а й се налагаше да пълзи по корем. Толкова много усилия само за да запазим мисията си в тайна , раздразнено си помисли тя.

— Колко време е отнело? — поинтересува се Кайла. Прогърмяването на гласа й я сепна. По някаква причина тя си бе внушила, че тунелът ще погълне и звука по подобие на светлината.

— Кое? — долетя гласът на Уил зад нея. Стените на прохода бяха усилили дълбокото му ръмжене, което накара Кайла неволно да трепне. Главата й се бе ударила в тавана.

— Прокопаването на всички тези проходи — поясни тя. Надяваше се, че нервността й не си е проправила път до гласа.

— Две седмици — отговори Уил. — Работа по цял ден и по цяла нощ. Само в този тунел умряха двамина.

Кайла потръпна и реши да не проявява интерес към бройката на мъртъвците, погинали при изготвянето на останалата част от мрежата тунели. Понякога пръстите й се натъкваха на дървени подпори. Всеки път допирът пораждаше у нея благодарност. Сред мрака всяко напомняне за човешкото, дори и толкова бегло, представляваше благословия.

Тунелът рязко пое нагоре. Кайла не бе сигурна за продължителността на пълзенето си. Болката в гърба й предполагаше поне половин час, а умът й посочваше далеч по-вероятните десет минути.

Скоро пред нея изникна слаба светлина, определена от очите й за изгаряща. Тази гледка я накара да се усмихне.

Главата й изникна сред пода на скромен дом. Зенке услужливо й помогна да се изкатери. Ръцете му се задържаха около кръста й повече от необходимото, но тъй като бе прекалено заета да се радва на излизането си от тунела, Кайла не каза нищо.

Уил изникна скоро след нея. Към сивата боя на лицето му бяха полепнали бучици пръст, които само подсилваха по-раншната представа за гробищно създание.

— Къде сме? — попита Кайла. Единственият прозорец на помещението, в което се бяха оказали, гледаше към мрак.

— Дом, който Трен закупи, за да свърже с укритието — обясни Зенке. — Посещаваме го периодично, за да се убедим, че тук не се нанасят клошари. А неколцина мои приятели имат изключително трудното задължение да живеят тук на всеки два дни, за да не станат съседите подозрителни.