Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Високата двер се извисяваше от лявата им страна. Ръката, дърпаща китката й, я отвеждаше все по-близо и по-близо до стените на имението. Неочаквано ръка притисна устата й, за да подави сепнатия й вик — двете рязко спряха.

— Мълчи — просъска Нава в ухото й.

Безликата свали наметалото си. С тихо шумолене тъканта увисна от ръката й, но се изпъна в отговор на едничка прошепната дума. Нава хвърли плаща върху стената, където той залепна за решетките. Жената се претърколи през него и се озова от другата страна, където се извърна и протегна ръка към Алиса. Изглеждаше, че на мястото на плащеницата в оградата е зейнала мрачна дупка.

Другата жена потисна страха си и пое протегнатата десница. В следващия миг тя също се бе озовала от другата страна.

Нава щракна с пръсти. Плащеницата отново се превърна в плат, блестящ меко със сиянието на хиляди вшити в него звезди. Безликата обгърна раменете си с него и отново поведе Алиса за ръка. Девойката хвърли един последен поглед към дома, за който усещаше, че никога няма да й принадлежи.

Мейнард напусна сивите тунели, обхождащи имението му. Съветникът му, сивобрадият мъж с обръснатите вежди, крачеше до него. Той се казваше Бертрам Съли.

— Знаех, че негодниците Кул са отчаяни — каза съветникът и се намръщи, защото наемниците бяха обърнали всичко надолу с главата. — Но това? Да наемат безлики? Да не са се побъркали?

— Възможно е — отвърна Мейнард. — И ми е интересно какво ли са им предложили в замяна? Но това не е важно. Жреците на Карак се заклеха, че няма да се замесват във войната ни. Изглежда това обещание в крайна сметка се оказа нарушено.

Бертрам поглади брадата си.

— А може би не. Лявата ръка не всякога знае какво прави дясната. Ако в случая действително е така, може да ни се открива възможност.

— И каква е тя? — Мейнард срита най-близкия стол и го преобърна. Той бе очаквал, че семейство Кул ще опитат да спасят Алиса. Бе се надявал да залови неколцина от тях при опита. С какво наслаждение би обръснал главата на онова наперено леке Йорен и би го обесил със собствените му руси кичури. Вместо това дъщеря му бе избягала и поне двадесетина от пазачите бяха мъртви. От това, което бе видял, никой от хората му не бе успял да нанесе и един успешен удар.

— Помислете. Ако поискаме от жреците обяснение за тази атака, те биха могли да реагират само по няколко начина. Може да накажат безликите за проявеното непокорство, с което ще унищожат единственото оръжие на рода Кул. Много е вероятно жреците да се опитат да ни компенсират по някакъв начин. Дори е възможно да предоставят на нас услугите на безликите. По този начин ще получим възможност да използваме срещу Тео Кул собственото му оръжие.

— Забравяш още един вариант: свещениците отричат намеса, тайно прибират предложения им подкуп и нищо не се променя.

— Те не биха сглупили да предадат Трифектата — настояваше Бертрам.

— Тази война превърна всички ни в глупаци — каза Мейнард. — Но няма да допусна подобно нещо да ми се случи отново. Уреди ми среща с върховния жрец за утре вечер. Ще накараме следовниците на Карак да нарушат неутралитета си.

— А ако откажат?

Очите на Гемкрофт блеснаха опасно.

— Тогава ще разкрием присъствието им и ще пуснем слухове за човешки жертвоприношения. Тълпите ще опустошат храмовете им, а самите тях ще разкъсат с голи ръце. Ще видим дали ще запазят политиката си на ненамеса, когато ги заплашва подобна орис.

Кайла не си бе изработвала предварителни представи за начина, по който изглеждаше убежището на Трен Фелхорн, но въпреки това се изненада от елегантната обстановка. Тя прекара целия ден в проучване и запознанства с останалите членове на гилдията, стараейки се да запомни лицата им. През цялото време Хаерн си намираше поводи да я посети, но тя нямаше нищо против. Неговото присъствие край нея определено караше останалите да се отнасят далеч по-почтително към младата жена.

Накрая тя приключи с обхождането на мястото и се отправи обратно към стаята си. Хаерн отново я следваше като кученце.

— Дори и не можех да си мечтая за по-хубава стая — отбеляза тя и се тръшна върху леглото. Момчето бе останало на прага. Може би се срамуваше да пристъпи навътре. — Как така баща ти се е сдобил с подобна внушителна постройка за свое убежище?

— Къщата принадлежи на някакъв богат търговец, напуснал града заедно със семейството си — обясни Хаерн. Гласът му бе много по-тих в сравнение с битката срещу войниците. — Мисля, че фамилията им е Кейнс. Баща ми се нанесе малко след това. Чувал съм, че дори поддържа известни контакти с други търговци в града, като се преструва, че е приятел на същинския стопанин.