Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Дали някога и нейният лик щеше да заеме място край предците й? Дали изобщо щеше да преживее достатъчно дълго? Тези мисли едва не я накараха да се изсмее с глас.

Тръгнала съм да взема короната си. Какво ме е прихванало?

Тя не искаше нищо подобно. При завръщането си във Велдарен бе възнамерявала да укори баща си, да му покаже, че страхливостта и колебливостта не са печеливша стратегия, да го подтикне към по-решителни мерки срещу гилдиите. Впоследствие се бе надявала да повдигне темата за Йорен Кул, за безбройните нощи, които двамата бяха прекарали заедно, и за прошепнатите сред завивките обещания за брак. Но да узурпира мястото на баща си толкова бързо? Някакви тайнствени жени да избиват пазачите, защитаващи собствената й плът и кръв? Това бе някакъв сън, някакъв кошмар.

Тя се опита да си внуши, че би вършила по-добра работа от баща си. Че вече е готова.

Но не можеше да си повярва.

Двете бяха достигнали края на коридора. Безшумна като призрак, Елиора прекрачи прага. От другата страна на вратата стоеше пазач, който погина с прерязано гърло и притисната над устата му длан. Загледана в бликащата кръв, Алиса си спомни въпросите на баща си. Тя бе отвърнала, че семейство Кул не замислят нищо.

С изключение на смъртта ти. Излизаше, че нейните собствени очи са били прикрити със слепота, която тя дори не бе забелязала.

След като се увери, че наоколо няма други войници, Елиора й направи знак да я последва.

— Има ли човек, който би могъл да помогне в надзираването на имението? — попита безликата. В момента двете преминаваха през редица спални. — Някакъв съветник или доверен служител?

— Баща ми има съветник — каза Алиса. Припомнила си по-ранното предупреждение на Елиора, тя продължи с по-нисък глас. — Но не мога да си спомня името му.

— А лицето му?

Алиса кимна. В паметта й изникна лице на възрастен мъж с къса бяла брада и обръсната глава. Бе запомнила лика му, защото той бръснеше не само косата, но и веждите си. Това й бе направило особено впечатление.

Елиора не спираше да кима, докато Алиса й описваше мъжа.

— Ще го нараниш ли? — попита накрая босата жена.

— Не — отвърна безликата. — Засега ще го оставя жив. Ръководещият домакинството винаги е ключът към смяната на властта. За останалите служители промяната на върха е без значение, стига прекият им господар да не се промени. — Тя пристъпи в поредния коридор и се огледа. — Сега накъде?

Алиса се замисли за момент.

— Наляво. Спалнята му се намира недалеч от моята.

— Остани тук и пази тишина — заръча Елиора. — Ще има пазачи.

Сенчестото наметало обгърна тялото, крайниците и главата й, превръщайки я в безформено петно черно и сиво. Единствено назъбеният кинжал остана да проблясва уверено във виолетовата ръка. Алиса не спираше да поглежда назад, преследвана от някаква странна увереност, че всеки миг някой от пазачите ще се нахвърли върху нея. По време на престоя си в замъка Фелууд многократно бе отхвърляла предложенията за обучение с оръжие. Сега й се искаше да бе приела. Би разменила всичко за знанието да борави с меч. То щеше да я направи далеч по-сигурна. Нямаше да й се налага да трепери от страх заради виковете, изпълващи имението.

Гневната сърцевина отново припламна. При завръщането си тя бе прекрачила прага на родния си дом не по-малко уверена от мъж. Нима мразът на килиите й бе отнел онова? Тя бе законната наследница. След петгодишния срам на сражение с далеч по-жалък противник, повечето от домакинството с радост биха посрещнали нова предводителка, по-силна и по-умна. Ако тя се натъкнеше на някой пазач, просто щеше да поиска клетвата му.

До нея долетя звукът от битка, придружен от пронизителен писък, секнал внезапно. Алиса надви нервността си и надникна зад ъгъла. Видя няколко тела да лежат едно след друго. Дирята от трупове се проточваше до края на въпросния участък от коридора. Тя се канеше да се затича натам, но бе спряна от допрял се до шията й кинжал.

— Къде е сестра ми? — попита глас.

— Ти трябва да си Нава — заяви Алиса, полагайки усилия да не прозвучи изплашено. Думите й изникнаха слаби, но отегчени. С оглед на обстоятелствата това беше поносимо. Кинжалът леко се размести над кожата й. По краткото мълчание пролича, че стоящата зад нея жена е изненадана.

— Не съм Нава — прошепна тя. — Зуса съм. Къде е сестра ми?

— Елиора отиде напред — отвърна Алиса. Тя се ограничи единствено до отговор на въпроса. Опитваше се да си напомни, че това бе нейният дом и че тя трябваше да отправя питанията. Само че тази логика звучеше неубедително, когато до гърлото й бе допряно острие.