Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Надявам се, че не лъжеш — рече Зуса. — Лъжливите езици често се оказват разсечени.

Острието отново се раздвижи върху шията й. Алиса бе уверена, че ще го последва струйка кръв, но нищо не потече.

— Не беше лъжа. И махни оръжието. Аз съм Алиса Гемкрофт. Било ви е възложено да ме освободите. Заплашиш ли ме, излагаш на риск обещаната ти награда.

Кинжалът изчезна, което накара Алиса да изпита гордост от начина, по който се бе справила с тази ситуация. Когато се обърна, тя с изненада видя две безлики жени зад себе си. Тъй като двете изглеждаха еднакво, разпознаването им бе невъзможно. Поне не и докато едната от тях не започна да шепне.

— Мейнард не е в стаята си — каза Елиора. — Нещо не е наред.

— Открий го — рече Зуса. — Времето е наш враг.

Сред усилилия се вой на кучетата двете жени се обърнаха към Алиса.

— Къде е баща ти?

— Не зная — объркано отвърна тя. — По това време вече би трябвало да си е легнал. Може би някаква работа го е задържала до късно. Или не е успял да заспи и е станал, за…

— Или ни е очаквал — каза Елиора. — Карак да ги прокълне. Да вървим. Нава няма да ги задържа вечно.

Трите бързо се отправиха по коридора. Алиса разсъждаваше трескаво. Не си спомняше някакви скривалища в имението. Като малка бе непримирима и изключително любопитна. Ако имаше някакви тайни места, тя щеше да ги е открила.

Освен ако татко не ги е добавил наскоро. Петте години на скритата война му бяха предоставили предостатъчно време и основания за подобно дело.

Пътят им ги отведе в трапезарията. Обширното помещение изглеждаше потискащо голо с празните столове и незапалените свещници. Виковете на стражниците се усилиха. Двете безлики се извърнаха една към друга, сякаш общуващи с мисъл. Пазачите нахлуваха обратно в къщата.

— Усетили са — каза Зуса. — Но как?

Алиса не можеше да го опише по друг начин: голата стена от лявата й страна рухна навътре. Масивният камък се сгърчи и сви сред червеникав дим. Изникна стая, която тя не си спомняше. Сивите й стени се простираха навътре в имението. Това помещение бе изпълнено с повече от двадесет войници, облечени в брони и въоръжени с мечове. Табардите им носеха герба на Гемкрофт.

— След мен, сестро! — изкрещя Зуса, изтегли кинжала си и се хвърли към войниците.

Елиора скочи почти едновременно с нея. Тесният изход не позволи на пазачите да се излеят в трапезарията. Стоящите най-отпред се опитаха да се изправят срещу двете си противнички, но движенията им изглеждаха обидно тромави. Дори броните им не можеха да ги спасят — назъбените остриета разрязваха метала като масло. Разрезите в нагръдниците пламваха и започваха да димят след всеки удар, безсилни срещу могъща магия.

И въпреки това двете жени се опитваха да спрат поток от врагове само с помощта на два кинжала. Петима останаха да лежат в краката им, но останалите телохранители не спираха да настъпват, изблъсквайки встрани мъртвите си другари. Войниците започнаха да се разгръщат. Зуса и Елиора бяха принудени да минат в защита. Телата им се извиваха като течни в отбягването си.

— Бягай, момиче! — кресна Елиора. Алиса изтича обратно в коридора. Един поглед към редицата прозорци накара сърцето й да застине: през главния вход непрекъснато нахлуваха наемници, носещи герба на рода й. Тя осъзна, че опитът й да избяга и заеме мястото на баща си ще й навлече десетократно наказание.

По коридора долитаха писъци. Бягството бе единственото, което имаше значение. Нямаше да има нова власт и нови пренареждания. И тя продължаваше да тича. Споменът за ледената килия я тласкаше да бърза.

Достигнала врата, Алиса погледна назад. От двете безлики все още нямаше следа.

Един от прозорците се строши с пронизителен трясък. Алиса неволно извика, защото няколко отломки бяха порязали лицето й. Ръце се обгърнаха около тялото й.

— Не се тревожи за сестрите ми — каза плътен женски глас. Очевидно това бе Нава. — Животът ти е безценен. Последвай ме.

От ужас Алиса дишаше накъсано. Кръвта бучеше оглушително в ушите й.

С треперещи пръсти тя пое ръката на Нава. След едно болезнено дръпване двете прелетяха през строшения прозорец и се озоваха върху хладната трева.

— Сега мълчи — каза Нава и допря омотания си пръст до устните й. — Нито дума, докато не прекосим портата. Разбра ли?

Младата Гемкрофт кимна.

— Добре. Ела.

Двете бяха изникнали край западната стена на къщата. Главната порта се намираше на юг, но Нава пое на север. Облаци скриваха светлината на звездите и при бега си Алиса на няколко пъти се препъна. Единствено силните пръсти около китката й не й позволиха да се стовари по лице. Още наемници обгръщаха къщата, зад себе си тя чу викове. Двете с Нава още не бяха забелязани, но колко дълго щеше да продължи това?