Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Тя поклати глава. Гневът й избухна отново, за момент изплъзнал се от контрола й.

— Те са побеснели заради некадърността ви, също като мен — каза тя. — Ако планират нещо срещу теб, то ти сам си си виновен. Но аз се кълна, че не зная нищо.

Мейнард Гемкрофт кимна бавно. Крайчетата на устата му леко увиснаха надолу.

— Наследила си мъдростта на майка си, но понякога си страшно глупава. — Той се обърна към един от войниците. — Вземи й одеялото.

Задавена от паника, Алиса наблюдаваше как второто одеяло бива изнесено. Паниката се задълбочи, когато собственото й покривало бе издърпано от ръцете й. Тя напразно се вкопчи в него, крещейки, че то си е нейно. Но войникът не се впечатли от настояванията й, че нямал право да постъпва така, и красноречиво й демонстрира точно обратното. Студът я прониза далеч по-жестоко от преди, а това бе едва третият ден.

На четвъртата нощ някакъв глас разкъса мразовитата й самота.

— Не се страхувай — прошепна гласът. Въпреки това Алиса подскочи като сепнат заек. Устните й бяха посинели, а кожата й бе придобила болнав оттенък, набръчкана от всепроникващата влага. Чувстваше се отвратително слаба. Непознатият глас я накара да си помисли за най-лошото.

— Баща ми ще научи — каза тя, приклекнала в най-отдалечения ъгъл. — Той ще те накаже, ако посмееш да ме…

Думите й застинаха в гърлото, защото все така си оставаше сама в килията. Но гласът се разнесе отново, отскачащ от стените. Този път личеше, че той е женски — факт, който трябваше да я успокои, но не го стори.

— Ние сме прогонените деца на Карак — каза шепнещата. — Ние сме неговите най-отдадени, най-пламенни следовници, защото имаме да изкупим много грехове. Ти грешница ли си, момиче? Ще протегнеш ли ръце към нас, за да приемеш милостта ни?

Из килията й танцуваха сенки, които не се съобразяваха с проблясъка на факлите в коридора. Алиса покри главата си с ръце и притисна лице към коленете си.

— Искам да се сгрея — каза тя. — Моля те, баща ми не е лош човек. Просто искам да се сгрея.

Младата жена надникна над коленете си и видя движещият се мрак да се слива в силует. След това чернотата му започна да се изпълва с плътност, преляла в обгърната в черно жена. Тънък бял плат прикриваше лицето й.

— В бездната е топло — каза непознатата и изтегли назъбен кинжал. — Искаш ли да те изпратя там? Бъди внимателна в желанията си, момиченце. Бъди конкретна или приеми жестоките дарове, които глупците и себичните биха ти поднесли.

Алиса се насили да се изправи. Чувстваше се напълно незащитена пред непознатата жена. Костваше й огромно усилие на волята да не позволи на ръцете си да затреперят от страх.

— Искам да изляза от килията — каза тя. — Не съм сторила нищо, с което да заслужа този мраз. Кажи ми, кой те изпраща тук?

— Кой би могъл да ни изпрати? — отвърна жената. — Не задавай въпроси, чиито отговори вече би трябвало да знаеш. И мълчи. Ние сме малко, някои неща трябва да бъдат вършени в мълчание.

Жената се обгърна в плащеницата си, наподобяваща течен мрак. В следващия рязък миг тя вече бе изчезнала. Тялото й се разпръсна на късчета сянка, полетели към стените, за да се разтопят.

— Ти прие помощта на безликите — разнесе се нов шепот. — Помни, че цената винаги ти става по-мила, когато напусне ръката ти.

Алиса отново седна, отпусна брадичка върху коленете си и заплака. Какво ли щеше да каже Йорен, ако в този момент я видеше? Той беше толкова красив… Самата Алиса осъзнаваше собствената си красота, но в настоящия момент от въпросната не бе останало нищо. Тя бе измръзнала и хленчеше като някакво безпризорно дете.

Противно на очакваното, тези мисли не спряха риданията й, а само ги усилиха.

Някъде в коридора тежко изскърца врата. Алиса повдигна очи и с известно любопитство зачака.

Едър мъж изникна пред решетките, пъхнал палци в колана. Очите му бяха малки, изпъкнали и разположени близо едно до друго, а мустаците му капеха от мазнина. По-рано Алиса никога не бе го срещала, но в последните дни бе имала възможност да узнае, че той се казва Джорел Тюл и отговаря за килиите.

— Кучетата вият като на буря — отбеляза той. — Рекох да мина, за да се убедя, че ти е удобно.

— Дай ми одеяло — каза тя, тракайки със зъби. Това не бе преструвка.

— Мейнард каза да изчакам, докато не можеш да издържаш повече. — Онзи намести колана си. — Мисля, че имаше предвид да чакам почти до самия край, преди да те сгрея.

Погледът му бе придобил острота. Нямаше съмнение, че той изпитва особена радост от факта, че е получил възможността да унижава благородница.