Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Хаерн коленичи и се поклони на баща си.

— Имаш много да ми разказваш — каза Трен и му направи знак да се изправи. Сетне посочи към Кайла, която също бе застанала на колене и почтително беше свела поглед. — Но първо искам да зная каква е нейната роля във всичко това.

Момчето отвърна без колебание, високо и ясно, с което изненада баща си.

— Тя ми спаси живота. И то няколко пъти.

Трен прибра меча си и протегна ръка към жената. Смаяна, тя я пое.

— Не зная името ти или кому си се заклела да служиш — каза той. — Но ти предлагам място край себе си, за да мога някой ден да ти се отплатя за добрината, която си сторила на сина ми.

Кайла си помисли за монетите, потракващи в парфюмени бутилки — те изглеждаха нищожни в сравнение с богатството на Трен Фелхорн. Приемането на предложението му можеше да означава преждевременна смърт, но означаваше и невероятна чест. Също и потенциални привилегии, за които по-рано тя не би се осмелила и да мечтае.

— Приемам — каза тя, докато се покланяше. — Макар да не съм достойна, приемам.

Укритието на Трен не беше далече. Макар че Кайла се нуждаеше от почивка, макар че Трен настоя те да говорят колкото се може по-скоро, най-напред тя трябваше да свърши нещо друго. С течение на години индиректно бе продавала информация на Лори Кинън. Ако някой узнаеше, особено Трен…

Тя се отправи към магазинчето на Ъндри и отвори вратата. Движението на ръката й бе мълниеносно. Собственикът рухна върху тезгяха, при което събори множество бутилки. Тлъстият му труп остана да лежи сред разливащите се благовония.

В определената за нея стая в скривалището Кайла откри жълта роза върху възглавницата си. Под цветето дванадесет камъка оформяха буквата X.

Изглеждаше, че през последните години нощите са започнали да стават по-тъмни и по-тихи. Войната между гилдиите и Трифектата бе погълнала повече от достатъчно невинни жертви. Гуляите на лунна светлина бяха изгубили романтиката си. Повечето жители на Велдарен бяха започнали да крият забавленията си зад стените на домовете си. Никой не искаше да бъде припознат за гилдичар или наемник на благородниците. След залез-слънце по улиците прелитаха кинжали и отрови. Само онези, готови да се изправят срещу нещо подобно, се осмеляваха да крачат след здрач.

Йорен Кул умееше да върти сабя, но не на тези си умения се дължеше гордо отметнатата му глава. Истинската причина пътуваше с него, облечена в черна роба и сребърен жречески шарф.

Официално, свещенослужителите на Карак не бяха допускани в града. Неофициално, въпросните жреци се погрижваха всеки следващ крал да е добре запознат с присъствието им, а също и с мигновената смърт, която би го връхлетяла след евентуален опит да ги отстрани. С такъв придружител Йорен се чувстваше сигурен, че никой не би посмял да повдигне и пръст срещу него.

— Кога ще пристигнем в храма? — попита Кул.

Жрецът отвърна с тих глас, в който се долавяха следите от години контрол.

— Не те водя в храма. Ако беше така, щях да съм завързал очите ти.

Йорен се засмя и се изпъна още повече, сякаш обиден от самата идея. Лявата му ръка стисна меча, а десницата отмести няколко непокорни кичура от челото. Той беше красавец, с гладка и бронзовееща кожа и тъмночервена коса. Златните му зъби блестяха под светлината на факлата, която свещеникът носеше.

— Прости недоразумението ми — каза той, правейки опит да се пошегува. — Бях решил, че срещата със следовници на Карак ще включва и храм.

— Стените ни са свещени. Служенето на Карак изисква живот, проведен сред греховния свят. Онези, които ти търсиш, не са достойни да прекрачват прага на храма, въпреки че самите те… настойчиво изтъкват вярата си. Ти поиска най-буйните поклонници на Карак, именно при тях те отвеждам. Поради каквато и причина да ги търсиш, моля се да е достатъчна. И дръж меча си прибран. Моето присъствие гарантира безопасността ни, но ако извадиш оръжие, сам ще се оправяш с последиците.

Това бе първото посещение на Йорен във Велдарен, но до този момент той не бе впечатлен. На идване огромните градски стени бяха изглеждали заплашителни. Извисяващият се замък също допринасяше към това впечатление. Говореше се, че самият бог Карак е издигнал тези стени. Малцина се съмняваха в това. Но самата вътрешност на града рязко контрастираше с величието им. По-голямата част от южния квартал на града бе погинала. Крал Велор бе наредил всички търговски кервани да влизат през западната порта, където стражниците бяха повече и пътят бе по-лесен за наблюдаване. И тъй като Йорен бе влязъл от юг, бяха го посрещнали бедняшки хижи.