Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Змиите бяха осмина. Онези с арбалетите вече презареждаха оръжията си и се оглеждаха. Улицата бавно се връщаше към обичайната си приглушена гълчава.

Кайла възнамеряваше да се осведоми за мястото, към което ще вървят, но брадатият я удари. Груби ръце сграбчиха китките й. Горните крайници на Хаерн също се оказаха обездвижени.

— Дано той да си струва — каза една Змия.

— Хлапак, когото и кралят, и Лори Кинън търсят? — отвърна брадатият. — Струва си. — Той се обърна към пленниците. — Дръжте си устите затворени и краката в движение, за да не усетите змийската отрова.

Кайла не бе в състояние да спори. Зелените плащове обградиха новите си придобивки и ги поведоха. Избраният от тях маршрут бе криволичещ, но посоката си оставаше запад. Когато осъзна това, жената се оживи и започна да се вглежда в лицата, които преминаваха край тях. Може би някое от тези неясни лица щеше да се окаже нужният им съгледвач…

Брадатият рязко зави наляво, между две сергии с ябълки и круши. Арбалетчиците приготвиха оръжията си и започнаха да се оглеждат още по-внимателно. Кайла се оказа побутвана по-рязко. Онзи, който държеше ръцете на Хаерн, му помагаше заради накуцването. Изглежда преминаваха през вражеска територия — чия, Кайла не можеше да определи, защото не принадлежеше към нито една от гилдиите. Тя предпочиташе да продава информация и да избегне смъртната присъда, която асоциирането почти неизменно гарантираше. Никой интелигентен човек не можеше да каже, че Трифектата печели, само че тримата й предводители бяха елиминирали голяма част от подземния свят на Велдарен. Крадците попълваха редиците си чрез обещания за богатство и убийства, а благородниците плащаха веднага. И самата Кайла не би се поколебала нито за миг, ако й се наложеше да избира между двата типа възнаграждение.

Остро изсвирване се разнесе над тях. В момента преминаваха край огромни четириетажни постройки, всяка от които наблъскана с бедняшки семейства. Неколцина от зелените плащове повдигнаха глави, но не видяха нищо.

Кайла разполагаше с много по-остър поглед от тях и можа да зърне сив плащ да изчезва зад ръба на покрива. Тя усети как сърцето й се ускорява. Беше рисковано, но рискът трябваше да бъде поет. Змиите изглеждаха прекалено разтревожени. Спасяването трябваше да се проведе сега.

— Не спирайте — нареди брадатият. Кайла остави тялото си да се отпусне и се престори, че е на път да припадне.

— Какво си… майната му, някой да я подхване — каза един от останалите.

Не й беше трудно да се преструва. Покрай всички онези битки, бягства, прескачания на огради и още битки, тя бе изхабила цялата си енергия. Някой се опита да сграбчи врата й, но Кайла се изплъзна ловко и се просна в прахта, умишлено прехапвайки език при падането. Когато се закашля, върху устните й изникна кръв.

— Изправете я — нареди брадатият. — Бързо, изправете я!

Отново се разнесе изсвирване. Този път всичките Змии погледнаха. Неколцина от тях видяха сивите наметала. Ръце се вкопчиха под мишниците на Кайла, за да я издигнат на крака. Тя възнамеряваше да се възпротиви, но още две остри изсвирвания я спряха.

— Остави я, Галрън — изкрещя глас на улицата. Кайла неволно възкликна. Бе чувала този глас само веднъж, но това се бе оказало достатъчно, за да запомни твърдостта му завинаги.

— Това не те касае — заяви брадатият, който очевидно се казваше Галрън.

Пред тях изникна мъж, чието лице бе скрито в качулката на плаща му.

— Касае ме. И ти си глупак, ако си мислиш другояче, Велдарен е моят град, Змийо. Моят. Аз зная за гилдията ти повече от самия теб. Или си смятал, че ще можеш да отвлечеш и продадеш сина ми, без да разбера.

— Синът ти? — Галрън звучеше ужасено.

Самата Кайла също не можеше да сдържи шока си. Чудатото момче, което бе възнамерявала да залови и продаде… беше Арон Фелхорн, синът на Трен? Ужасът я бе вцепенил. В мига, в който се опиташе да иска откуп, щеше да е подписала смъртната си присъда. Трен щеше да я открие и екзекутира по възможно най-назидателния и болезнен начин. Но в случая не я заплашваше опасност. Тя бе сторила всичко по силите си, за да защити момчето. Това щеше да я спаси. Но Галрън и неговите Змии… Те вече бяха мъртви. Беше просто.

Трен бе дошъл да си върне онова, което му принадлежи.

— Да — отвърна Трен Фелхорн и се приближи. Държеше ръце точно над късите си мечове. Следващите му думи бяха почти шепот. — Моят син.

Сиви плащове започнаха да се спускат от покривите. Стрели изхвърчаха от прозорците. Само Галрън остана недокоснат от връхлетялата ги смърт. С извити зад гърба ръце, той бе оставен за Трен. Без да каже нищо повече, първомайсторът разсече гърлото му и бързо пристъпи встрани, за да не изцапа дрехите си. Част от кръвта все пак плисна по ръцете му, но тях той обърса в кърпа, която му подаде един от сивите плащове.