Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Мейнард Гемкрофт стовари длани върху масата и се повдигна на затреперилите си ръце.

— Може да имаме огромно богатство — продължи той, — но те разполагат с Трен Фелхорн. Златото ни не струва нищо пред него.

Той отново плесна с ръце. Слугите се струпаха около тях. Алиса се смущаваше от присъствието им. А към това присъствие се присъединиха и пазачите.

— Отведете я — нареди Мейнард.

— Не можеш да направиш това! — изкрещя Алиса. Груби ръце се вкопчиха над лактите й и я издърпаха от масата.

Гемкрофт си наложи да не отмества поглед от извежданата девойка. Не каза нищо. Имаше голям риск да издаде болката си.

— Какво да правим с нея? — попита началникът на стражата, простоват мъж, компенсиращ с мускули и пълна отдаденост към дълга си.

— Хвърлете я в една от килиите — отвърна Мейнард, отново зае мястото си и хвана вилица.

— Нежните мъчители биха могли да я накарат да проговори много по-бързо — предложи войникът. Гемкрофт го погледна възмутено.

— Тя е моя дъщеря. Нека се поразхлади сред каменните основи. Когато стане готова да отвори очи и да осъзнае как стоят нещата в действителност, ще й покажа в какъв ужас се е превърнала тази война. Сам съм си виновен, задето толкова дълго я държах настрана. Глупавото момиче си няма представа колко ужасни са нещата. Тя казва, че вече е зряла жена, в което не се съмнявам. Да се надяваме, че остротата на ума й надвишава моята и тя ще съумее да види що за лъжец е Йорен. Няма да позволя един жалък бирник и сина му да ми откраднат богатството.

Минаха няколко часа. Войниците продължаваха да претърсват упорито, с което отстраниха и последните съмнения на Кайла относно значимостта на момчето.

Тя внимателно отмести косата от челото му и се загледа в лика му. Спящият излъчваше мек чар. Възмъжаването му все още тепърва започваше. С тези сини очи несъмнено щеше да разбие много сърца… а с уменията си щеше да разбие не по-малко глави. Но кой бе той? Кайла рядко забравяше нечие лице, особено такова като неговото. Само че до този момент не помнеше да го е виждала.

Когато слънцето най-сетне започна да наднича над градските стени, Кайла сръчка момчето. То веднага отвори очи и мълчаливо се взря в нея. Сега, когато опасността бе отминала, юношата изглеждаше срамежлив.

Тя възнамеряваше да го попита за баща му, но се отказа. Бе внимавала да не си създава врагове сред гилдиите на крадците.

— Ще тръгваме ли на запад? — попита Кайла. Хаерн кимна. — Само че имаме малък проблем: как ще се справим с портата?

Той не знаеше. Когато ситуацията бе критична, идеите просто извираха от него, но когато нещата се успокояха, фонтанът пресъхваше. Тя едва не го удари по главата и не заплаши да му пререже гърлото, ако не предложи нещо, но в следващия миг тази мисъл й се стори толкова абсурдна, че Кайла се засмя.

— Явно ще чакаме — заяви тя. Стомахът й къркореше, освен това тя се притесняваше за коляното на Хаерн. А когато слънцето се издигнеше по-високо, двамата щяха да станат видими сред листата. Ако бъдеха открити, очакваше ги орис, пред която бесилото би било за предпочитане. В имението на Лори Кинън важеше единствено неговата власт. Той щеше сам да им определи присъдата.

— Може някой да отвори портата — прошепна Хаерн. — Тогава бихме могли да притичаме.

— Може — разсеяно се съгласи тя. Но това изглеждаше малко вероятно. Първо трябваше някой да отключи портата, без да ги забележи, после трябваше да се доберат до портата, съумявайки да избегнат войниците и стрелците в къщата. Трябваше да направят нещо сега, преди имението да се е разбудило изцяло. Ако бъдеха забелязани, никой нямаше да повярва, че не са изпратени от гилдиите.

Кайла погледна към Хаерн и едва сдържа усмивката си. Може би ако бъдеха разкрити, момчето щеше да блесне с поредното удивително умение. Това хлапе умееше да изважда пирони с малка кама и с маймунска ловкост да се прехвърля над огради. Какво ли щеше да стори, когато се окажеше притиснато зад заключена врата?

Заключена?

— Хаерн, погледни ме. Можеш ли да разбиваш ключалки? Не някакви долнопробни чирашки катинари, говоря за истински, скъпи ключалки. Аз така и не успях да усвоя това умение. А ти?

Той отмести поглед от нея и наклони глава, за да отдели лицето си от светлината на изгряващото слънце. Сянката му придаде увереност.

— Кинжалите ти са достатъчно тънки, така че бих могъл да опитам. Но ще ми трябва и нещо друго, още по-тънко.