Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Прав си. Да говорим по работа.

Следващото блюдо представляваше месо, което не се виждаше от покрилите го сосове. Но самата му миризма бе достатъчна, за да напълни устата й със слюнки.

— Работата е изтощителна — отвърна Мейнард — в много отношения. Предпочитам да не пристъпваме към тази тема, докато се храним.

— Ако зависеше от теб, ти не би искал да я обсъждаме никога. Отпътувах като младо момиче, но имах много време, за да се науча. Години. — Тя дори не правеше опит да скрива раздразнението си. — Колко време продължава тази срамна война с престъпническите гилдии?

— Пет години — навъси се Мейнард. — Пет дълги години. Не се сърди, задето те отпратих. Исках да бъдеш в безопасност.

— В безопасност? — повтори Алиса. Тя остави вилицата си и блъсна чинията. — Така ли го наричаш? Искал си да ти се махна от главата. Много по-лесно е да подготвяш убийства, когато момиченцето ти не е наоколо.

— Ти ми липсваше много — настоя бащата.

— Но ти не го показваше — отбеляза тя, пробождайки го в гърдите с думите си. — Да не говорим повече за това. Аз също съм Гемкрофт. Този конфликт посрамва името ни. Някакви си улични отрепки да надвиват цялото могъщество на Трифектата? Това е унизително.

— Не бих казал, че биваме надвивани.

Тя се изсмя в лицето му.

— Ние контролираме всички златни мини в северните земи. Престъпниците разполагат с копелета, които ограбват кервани и работници. Леон Кънингтън държи в малкия си джоб лорд Съди и всички останали висши благородници. В джобовете на престъпниците пъплят бълхи и въшки. А Лори Кинън? Половината от корабите, плаващи сред Тулонския океан, са негови. Само че какво би спряло морските му кучета да решат, че тези съдове биха били по-добре защитени в техните собствени ръце? Още ли твърдиш, че няма нищо унизително?

— Ти се забравяш! — каза Мейнард. — Истина е, че разполагаме с много повече от тях, но именно в това се крие опасността. Ние плащаме цяло състояние на наемници и войници, докато те набират хората си от улицата. Ние имаме имения, а те се свират из коптори. Кое от двете е по-незабележимо и трудно за откриване? Те са като червеи: отрязваме им главата, а парчетата се превръщат в нови противници.

— Те не се страхуват от вас. Вие сте безгръбначни, които губят всичко, което не се намира в непосредствена близост до вас. Но и онова, в което сте се вкопчили, намалява с всеки изминал ден. Имаш ли представа колко от наемниците ви дават част от възнагражденията си на гилдиите?

— Зная повече, отколкото би могла да си представиш — тросна се баща й и се облегна назад. Струваше му се, че раменете му неочаквано са се вкаменили. Тежестта се разстилаше и към ръцете му.

Толкова пъти бе слушал подобни думи от безумни глупаци. Натъжаваше го осъзнаването, че и дъщеря му също е една от тях. Но пък от друга страна… Подобни мисли нямаше как да принадлежат на Алиса. Тя бе стояла прекалено дълго извън града, за да е запозната толкова добре със ситуацията. Кой й бе наговорил това? Кой се опитваше да я превърне в свое оръжие?

— Кажи ми, мъдра щерко, откъде знаеш всички тези неща?

— Няма значение откъде — бързо отвърна Алиса. Прекалено бързо.

— Има огромно значение. — Мейнард се изправи от стола си и плесна с ръце, за да повика слугите. — Бил е Йорен Кул, нали? Забраних на лорд Гандрем да ти позволява да общуваш с него, но плъховете винаги намират начин да се шмугнат, нали?

— Той не е плъх. — Гласът й бе изгубил част от увереността си. Бе се справяла добре, когато бе владяла инициативата. В отбрана започваше да изпитва колебание. — И какво значение има? Да, останах да гостувам на лорд Тео Кул по време на зимните месеци. В неговия замък е по-топло, защото се намира по-близо до океана.

— Лорд Кул? — изсмя се Мейнард. Отбеляза си да смъмри лорд Гандрем, задето е допуснал подобна непредпазливост. — Та той събира данъците от Ривъррън. Слугите ми живеят сред по-добри условия от него. Той ли ти е наговорил тези глупости, нашепвайки за власт над чаша вино?

— Ти отбягваш…

— Не — сурово я прекъсна той. — Покварили са те с лъжи. Ние все още имаме страховита репутация, но гилдиите са още по-ужасяващи. Те са отчаяни. Може да ти се е сторило, че тези пет години се влачат, но мога да те уверя, че тук те отлетяха вцепеняващо бързо. Тези злодеи убиват без да им мигне окото. А някое змийче не спира да подшушва на крал Велор, че за насилието сме виновни само ние. Затова той отказва да ни помогне и не позволява на войниците си да го сторят. Онези благородници, които открито се застъпват за нас, умират на трапезите си или откриват, че децата им са били отвлечени.