Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Нейните хвърляния бяха безпогрешни дори от върха на покрив. Нямаше как да пропусне от две крачки. Острието потъна точно под брадичката му. Хъхрейки нечленоразделно, стражникът се свлече на земята.

Зад себе си тя чу викове, последвани от болезнен крясък. Осъзнаваща, че времето й изтича, Кайла се съсредоточи върху оставащия си противник. Той успя да отрази първите няколко намушквания, само че бе замаян от изгубената кръв, а и продължаваше да притиска свободната си ръка към лицето си. Жената се възползва от това, задържайки се откъм сляпата му страна.

Очакваният прибързан удар не закъсня. Тя заби кинжалите си в стомаха и шията му, с което и тази битка приключи.

Уверена, че при обръщането си ще види трупа на момчето, Кайла се извъртя назад, стиснала ножове за нова атака.

Хаерн танцуваше между двамата войници, размахващ оръжието си с непроследима бързина. И двамата му противници кървяха. Ръката на единия бе разсечена особено дълбоко. Пред очите й момчето избегна страничен замах, извъртя се и скочи право към нанасяния насреща му удар. Мечът прониза въздуха на косъм от лицето му, без да го впечатли. Кинжалът му се вряза в пролуката под нагръдника. Върху студената улична настилка рукнаха вътрешности.

Дори и след жестокото убийство момчето не се забави. Ударът на втория войник, предназначен да разсече гръбнака му, прободе единствено въздух и изкънтя върху калдъръма. Хаерн разсече китката му, отскочи настрани и назад, прониза го между ребрата и отново отскочи. Войникът се извъртя тромаво, вече закъснял. Кинжалът потъна в още две пролуки в бронята. Накрая, подсечен, стражникът безсилно рухна на земята.

Кайла удивено поклати глава. Някога щял да се научи да убива по-добре от нея? Та той вече умееше.

Хаерн прибра кинжала и се приближи до нея.

— Ти куцаш — каза тя. И осъзна, че по време на битката не бе забелязала нищо подобно.

— Нараних се по-зле — рече момчето, хващайки я под ръка. — Но съм се научил да не обръщам внимание на подобни неща. По-добре е да живееш сред болка, отколкото да умреш в съвършено здраве.

Хаерн изрече тези думи на един дъх, като добре научен урок. Тихите стенания, които всяка негова крачка пораждаше, изглеждаха като подигравка към казаното.

— Никога няма да успеем да избягаме — каза тя. В момента двамата се отправяха по малка уличка между къщите, която повече приличаше на канал, поне откъм миризмата. — Не и с подобна диря от трупове, която оставяме след себе си.

— Трябва да продължим. Без значение къде.

— Защо?

— Защото шпионите на баща ми са навсякъде. Щом ни видят, той ще дойде.

Кайла се подсмихна.

— Който и да е баща ти, Хаерн, той не е Смъртта. Нощта е дълбока, войниците са навсякъде. Ако искаме отново да видим зората, трябва да се укрием.

Хаерн изглеждаше разстроен от думите й, но не влезе в спор.

Жената непрекъснато оглеждаше домовете, край които притичваха, надявайки се да разпознае някой от тях. Тя осъзна, че не различава почти нищо. Това бе обидно за човек, гордеещ се с информираността си. Но пък нейните познати се ограничаваха до онези от улицата. Източната част на града, в която се намираха в момента, приютяваше богатите и влиятелните. Кайла можеше да изреди много имена, подходящи за изнудване, но нито едно от тях не можеше да посочи като приятел. Тази част на Велдарен бе най-далече от дома й.

— Почакай — спря я Хаерн. В момента прекосяваха огромно имение, обградено с триметрова ограда. Решетките й бяха изработени от тъмно желязо. Обградената постройка бе отчасти скрита от огромните дъбове в градината. Тяхната величествена красота осигуряваше уединение на собствениците. — Да се скрием там.

Кайла се нуждаеше от миг, за да осъзнае къде са. А когато се досети, очите й се разшириха.

— Да не си болен? Това е домът на Лори Кинън.

— Именно. — Хаерн се подсмихна. — На това място никой няма да се осмели да ни търси.

Думите му звучаха разумно, но Кайла нямаше представа как биха могли да преодолеят оградата.

— Ела — каза момчето. Вместо да започне да се катери по оградата, то се обърна и се отправи към далеч по-скромна постройка, разположена от отсрещната страна на пътя. Видимо отбягваше да стъпва на десния си крак.

Стената на къщата не изглеждаше лесна за изкачване, но ръцете и краката на Хаерн бързо започнаха да го издигат нагоре, опирайки се на вдлъбнатини, ниши и первази. Видимо изглеждаше лесно, сякаш той следва някакъв път, останал скрит специално за него.