Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Гемкрофт бе висок и жилав мъж, привикнал да живее сред постоянната защита на повече от сто телохранители. От това имение — по-скоро крепост — той управляваше империята си, заръчваше наемници, изготвяше стражеви маршрути и сключваше десетки сделки всеки ден. Само кралят можеше да се похвали с подобна защита.

А само преди два дни Мейнард едва не бе умрял.

В стаята прекрачи войник. Той имаше криви зъби, които отвращаваха Мейнард. Над ризницата на телохранителя бе привързан черен шарф, указващ службата му към рода Гемкрофт.

— Дъщеря ви иска да ви види.

— Да влезе. — Мейнард пристегна робата си и прокара ръце през косата си. Винаги бе придавал особено значение на външността си, но в последно време намираше все по-малко моменти, които да й отделя. Струваше му се, че през нощта се буди от звуците на тревога и виковете на заловени нашественици. Утрото неизменно донасяше някой мъртъв пазач. Постоянното попълване на редиците им се бе превърнало в кошмар за него.

Войникът излезе, предоставяйки мястото си на обявената.

— Алиса — каза Мейнард и пристъпи към нея с разперени обятия. — Връщаш се по-рано от очакваното. Нима северните мъже се оказаха прекалено отегчителни за теб?

Тя бе ниска дори за жена, но имаше изящно и оформено тяло. До този момент баща й не бе виждал мъж, който да надвие неговата Алиса, когато става дума за прояви на ловкост. Освен това му беше известно, че тя би могла и да надпие мнозина. В това отношение се бе метнала на майка си, дива жена, която за съжаление му бе изневерила. Нежните мъчители на Леон Кънингтън никога не се бяха докосвали до толкова прекрасна дама.

Алиса намести косата си, в която бяха вплетени панделки. Пръстите й преместиха един червен кичур зад ухото. В зелените й очи блестеше леко веселие.

— Отегчителни е прекалено меко казано — каза тя с леко дрезгав глас. — Тамошните жени се преструват, че никога не са чували за фалоси, а мъжете им угаждат, като ги държат скрити.

Тя се засмя, а Мейнард почервеня, макар да знаеше, че дъщеря му умишлено се опитва да го засрами. Благодарение на лорд Джон Гандрем от Фелууд, изпращал подробни писма, Гемкрофт бе болезнено осведомен за многобройните залитания на Алиса. Самият той не държеше да знае, но тъй като всяко подобно похождение можеше да доведе до потенциален наследник, никакви детайли не трябваше да остават скрити.

— Трябва ли да използваш такъв просташки език?

— Ти ме изпрати да живея сред прости жени. Детегледачки и квачки, които, дори и ако обединяха богатството си, пак не биха могли да се сдобият с привилегията да… да почистват мръсотията от задните ми части.

Тя намигна на баща си.

— Сторих го за твое добро — каза Мейнард. Той забеляза, че тя се доближава към прозорците, затова застана на пътя й. Когато понечи да обясни, Алиса допря пръст до устните му и го целуна по челото.

Пристигнаха слуги, които ги уведомиха, че вечерята е готова. Мейнард взе дъщеря си под ръка и я поведе към трапезарията. Празни доспехи красяха двете страни на коридора. От копията, които те стискаха, висяха копринени знамена — на крале, благородници и членове на семейството.

Огромната маса бе наобиколена с повече от сто стола от тъмно дърво, тапицирани в мораво. Все още нищо не бе поднесено, единствено дванадесет рози красяха трапезата.

Двадесет слуги стояха в готовност, макар че тази вечер Мейнард и дъщеря му щяха да се хранят сами. Мъжът се настани на челното място, а Алиса седна от лявата му страна.

— Не се тревожи за храната — каза й той. — Всичко е опитано.

— Ти си този, който се тревожи за това.

Мейнард си помисли, че тя нямаше да проговори толкова спокойно, ако знаеше, че за последните пет години са умрели седмина от дегустаторите. Последният от тях се бе отровил само преди два дни.

Вечерята започна със задушени гъби в сос. След настаняването на двамата слугите не бяха спрели да сноват около трапезата.

Алиса затвори очи и въздъхна, отхапвайки от една от гъбите.

— Въпреки всичките чудатости, не мога да не ти призная, че се грижиш за поднасянето на качествена храна — каза младата жена. — Слугите във Фелууд изглежда смятаха, че котешкото месо е особен деликатес. Почти след всяко ядене ми се налагаше да издърпвам косми измежду зъбите си.

Мейнард потръпна.

— Стопаните на Фелууд винаги са се отнасяли добре с мен. Прецених, че това би било добро убежище за теб, особено толкова далеч от Велдарен. И ще те помоля да се въздържаш от подобни шеги на масата.