Дэвид Далглиш - Танц с плащове

С приближаването до центъра, градът започваше да се подобрява, но и тамошните постройки си оставаха от измазано дърво. Достойнствата на Велдарен се изчерпваха с големината и населението от триста хиляди мъже и жени, което направо молеше да бъде употребено. Йорен не бе видял нищо, което да породи у него съжаление, че не е жител на този град.

— Къде сме сега? — попита той.

— По-добре е да не знаеш — отвърна жрецът. — Би било опасно да идваш тук сам.

Двамата се бяха срещнали в центъра на града, край някакъв древен фонтан, изобразяващ още по-древен крал. Свещеникът бе повел Йорен по някакъв непроследим маршрут, обхващащ всякакви улички. Кул отдавна се бе объркал, но по обграждащите ги постройки можеше да прецени, че отново се намират в южната част на града.

— Уверявам те, че не съм бебочето, за което ме смяташ — отбеляза Йорен.

— Ти си млад. Младите мъже често са прекалено прибързани, глупави и водени от слабините, а не от разсъдъка си. Прости ми, че се отнасям към теб като към всички останали.

Йорен почервеня от гняв, но прехапа езика си. Баща му Тео изрично бе изтъкнал да се отнася към жреците с по-голяма почит и от владетели. Щом се налагаше да изтърпи няколко неистинни подмятания, щеше да ги изтърпи. Ползите, които би му донесъл успехът на бащиния план, определено обезсмисляха няколко обиди.

— Пристигнахме — каза свещеникът и спря пред къща, която по нищо не се отличаваше от околните. — Влез през прозореца, не през вратата.

Когато Йорен понечи да допре пръсти до стъклото, за да го отмести, ръката му потъна отвъд. Той осъзна, че прозорецът е илюзия. След като се прекачи вътре, Кул се извърна, за да погледне към жреца, но въпросният вече бе изчезнал.

— Какво гостоприемство — промърмори младият мъж и отново се извърна, за да огледа вътрешността на къщата. Подът и стените бяха оголени. Стълбището, отвеждащо към втория етаж, бе прогнило. Съседната стая бе покрита с плесен. Върху земята личаха купчини миши изпражнения.

Той направи крачка напред, при което стаята притъмня. Около него зашепнаха гласове, които си оставаха безтелесни. Думите непрекъснато се променяха, но Кул оставаше неспособен да ги осмисли. Той вече посягаше към меча си, но се отказа, защото си припомни казаното от жреца. Нямаше да допусне някакво си вещерско шептене да го стресне.

— Смел си, като за страхливец — просъска глас досами тила му. Йорен се сепна, но не се обърна.

— Тези неща си противоречат — успя да каже той.

— Има мършави свине и умни кучета. Така е и със смелите страхливци — обади се втори глас, учудващо сходен по звучене. Този глас долиташе изпод нозете на Йорен.

— Сторих каквото ми бе заръчано. Влязох през прозореца и не съм извадил оръжие — каза Кул. Сенките пред него започнаха да се сгъстяват.

Облаците мрак придобиха формата на жена, увита от глава до пети в черно и лилаво. Дори очите й бяха скрити зад ивица тънка прозираща материя. Тя позволяваше на жената да вижда, без да бъде видяна. Макар гласът да звучеше неестествено, а ивиците плат да придаваха известна безформеност на тялото, полът на фигурата не можеше да бъде сбъркан.

— Преклонението пред волята на Карак изисква много повече от следването на заръки — каза жената. Тънки ивици сянка все още се въртяха около нея. — Ти поиска помощ от безликите. За да оправдаем намесата си в делата на нищожните, трябва да се уверим в качествата на сърцето ти. И да се убедим, че Карак ще получи жертвата, която ще оправдае благословията му.

Назъбен кинжал изникна пред гърлото му и се допря до кожата.

— Жертва — прошепна втора безлика сянка.

— Нося обещанието на баща си — каза Йорен. В случая имаше възможност да се радва за високото си самочувствие. Единствено то му позволяваше да говори плавно. — В Ривъррън нямаме храм, макар че свещите на Ашур ни умоляваха да построят един върху земя, осигурена им от Мейнард Гемкрофт.

— Нима? — попита жената пред него.

— Ако ми помогнете, тази земя ще стане моя — продължи Кул. — Може вече да не воювате открито, но зная, че следовниците на Карак и Ашур са далеч от… дружелюбно настроени едни към други. Изпълните ли заръката ми, ще прогоня онези жреци. Карак ще получи земята, на която ще издигне свой храм. Това достатъчно ли е?

Окъсаното наметало на безликата пред него се стичаше като течен мрак. Но когато тя отстъпи назад, то веднага я обгърна.

— За начало — каза тя. — Но как земя, притежавана от Гемкрофт, ще се озове в ръцете на един Кул?