Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Защото Алиса е моя годеница. Така всичко, което й принадлежи, ще стане мое.

Безликите се спогледаха. Йорен почувства мълчаливата размяна на реплики между тях.

— Какво ще искаш от най-верните следовници на Карак? — попита една.

Йорен навлажни устни.

— Казват, че дори и невъзможното е по силите ви. Нека видим дали ще оправдаете репутацията си. Онова, което ще искам от вас, е много просто. За да може дъщерята да наследи, баща й трябва да си иде. — Той се усмихна към тях. — Искам да убиете Мейнард Гемкрофт.

Поне й бяха оставили одеяло. За това Алиса бе благодарна. Килиите в подземието не бяха строени с оглед на удобството, а и сивите им камъни отдавна не бяха виждали и най-незначителен слънчев лъч. Тя си спомняше, че като малка бе чула един от хората на баща й да възхвалява начина, по който били построени тъмниците: във всеки от ъглите им имало течение. Сега Алиса получаваше възможност сама да се убеди в това. Сред постоянните ледени течения и неспирната влага, стичаща се от тавана, не един от затваряните тук се бе пречупвал сред молбите си за топлина. Тукашният студ бе особено коварен — за разлика от зимния мраз, който в даден момент обезчувствяваше кожата, хладът в подземията на Гемкрофт хапеше неспирно.

Именно заради този хлад началникът на стражата й бе връчил одеялото. Но колкото и плътно да се увиваше в него, Алиса не смогваше да се предпази от всепроникващия студ — той коварно откриваше някое незащитено кътче. А като си помислеше, че обичайната практика изискваше затворниците да бъдат затваряни голи… По-рано тя винаги бе смятала, че подобен хлад в най-лошия случай би могъл да предизвика известно неудобство. В крайна сметка студеният въздух не можеше да убива, с какво би могъл да навреди? Сега, когато го бе изпитала на свой гръб, тя бе осъзнала потенциала му за мъчения, особено прилаган в удължен срок.

А изпитваното от нея дори не се доближаваше до същинското мъчение.

Тя не бе сигурна колко време е прекарала в килията. Ако съдеше по храната, която й бяха донасяли, надали бяха изминали повече от два дни. В началото тя не бе спряла да крещи и да настоява да бъде освободена незабавно. Но в един момент гневът й бе угаснал и Алиса бе рухнала в ъгъла.

Само в гърдите й бе останала да пламти сърцевината му. Но Алиса не я подкладе. В момента имаше по-важна работа. Трябваше да размишлява.

Имаше само едно нещо, което би могло да вбеси баща й по такъв начин: споменаването на семейство Кул. Членовете му бяха отговорни за събирането на кралските данъци по източното крайбрежие. На това се дължаха търканията между тях и Мейнард Гемкрофт, неразбирателства, които Алиса смяташе за детински. Баща й често се оплакваше как Тео Кул използвал парите от данъците, за да създаде своя търговска империя по крайбрежието, и бавно го изтласквал. След това баща й неизменно добавяше, че единствено заради многобройните му телохранители семейство Кул не се осмелявали да предприемат нещо срещу него. Но през цялото време, което тя бе прекарала с Йорен, Алиса не бе видяла доказателства за нещо подобно.

Тя се уви в одеялото и притисна колене към гърдите си, за да запази топлината.

Много скоро той ще дойде да ме изведе , помисли си тя. Баща й искаше единствено да й покаже, че е взел думите й на сериозно. И когато вратата се отвореше и той изникнеше на прага, стиснал факла в едната си ръка и ново одеяло в другата, тя щеше да му прости за това прибързано наказание. Щеше да го прегърне, да го целуне по бузата и сама да му разкаже всичко. Тео и Йорен не подготвяха коварни замисли и не таяха задни мисли. Те единствено се стараеха да защитят интереса си, защото, ако Трифектата рухнеше, отрепките от подземния свят щяха да обърнат поглед към семейство Кул.

— Знаеш ли как се спира побеснял бик? — бе я попитал Йорен. — Убиваш го, преди той да се е затичал отново. Бикът вече е изкормил Трифектата. И трябва да умре, преди да е насочил рогата си към нас.

Мейнард не се появи и на втория ден.

Той изникна на утрото на третия, придружен от двама пазачи. Единият от стражниците стискаше второ одеяло, а другият носеше поднос със закуска. Баща й остана зад и между тях, скръстил ръце. Беше само по риза, без плащ или жилетка. Той не обръщаше никакво внимание на студа.

— Повярвай ми, дъще, не те наказвам от злоба — каза той. Алиса потисна желанието си да скочи и да го прегърне. — Но трябва да ми кажеш какво замислят онези негодници. Те са лъжци, момичето ми, лъжци, крадци и измамници. Разкажи ми.