Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Кой? — попита Хаерн. Гласът му прозвуча безсилен в сравнение с останалите звуци. — Кой ви изпраща?

— Трен — отвърна едрият. — Сега мълчи.

Дори и да искаше да продължи да говори, Робърт не би успял. Стомана се удари в стомана. Някой изрева. След това тримата се затичаха. Главата му започна да подскача. Стълби, осъзна той. Изкачваха се по стълбището. И още звуци от битка. Странно беше да ограничи възприятията си само до слух. Остъргването на острие в броня можеше да означава както добра, така и лоша новина. Всеки предсмъртен вик можеше да принадлежи не само на враг, запречил пътя, а и на някого от спасителите му. Във всеки случай умът му беше прекалено изтощен, за да се тревожи и за двете развития. Откровено казано, той се надяваше опитът за спасяването му да не успее, за да намери смъртта си.

Защото вечността бе единственото място, където той щеше да остане в безопасност от гнева на Трен Фелхорн.

Звукът на тръби изпълни затвора. Едрият мъж изпсува гръмко.

Робърт внимателно бе поставен на земята. Земя, която бе прекрасно твърда под превитите му колене. И бе студена, но старецът нямаше нищо против, макар че потръпна. Може би имаше треска?

Оставен в по-нормална позиция, той бавно отвори очи. Битката за него кипеше наоколо.

Красива жена с гарвановочерна коса стоеше край вратата, отвеждаща навътре в затвора. От ръцете й изхвърчаха кинжали, които не успяха да преодолеят масивните брони на войниците, но пак съумяха да ги забавят. Робърт извърна глава. В другия край на коридора, обграден от килии с дървени врати, се намираше последното стълбище. Десет войници се спускаха по него, четирима вече навлизаха в коридора. Насреща им стояха двама мъже в сиви плащове. Ловкостта, с която те размахваха дългите си кинжали, не оставяше съмнение — те наистина бяха хора на Фелхорн. Единият бе висок, жилав и русоляв, а другарят му приличаше на смугъл гигант. Сивите наметала потвърждаваха принадлежността им към Паяковата гилдия.

Робърт затвори очи. Пазачите погиваха един след друг, но тръбният зов щеше да призове нови и нови. Дори и с настоящия си омекнал разсъдък, старецът можеше да предвещае развитието на битката.

Всеки миг той очакваше груби ръце да се вкопчат в дрехите му или острие да се вреже в гърдите му. Вместо това чуваше смърт подир смърт: хор от гибел, дирижиран от удивително умение. В един момент очакваните ръце действително го сграбчиха, но не го завлачиха в очакваната посока обратно към килията, а отново го издигнаха върху рамото на гиганта.

— Бързо! — прогърмя мъжът.

Отново последва клатушкането на изкачване. На върха на стълбището Робърт се осмели да отвори очи. Едрият мъж се бе извъртял, за да провери за преследвачи, което позволи на стареца да види поредните войници, запречили пътя им. Отново десетима, те не изглеждаха особено притеснени. Бяха подредени в каре, онези в задните редици стискаха дълги копия. Другарите им пред тях стискаха щитове и боздугани.

— Предайте се — кресна един от войниците.

— Къде е входът? — попита жената.

— След мен — каза по-дребният мъж. — Докато те не знаят, ще имаме предимство…

Тримата се затичаха по коридора и поеха надясно. Робърт беше объркан, защото те се отправяха към стената.

Сенките тук бяха особено мрачни. Стройният мъж скочи към стената, но не с намерението да изпълнява акробатични номера, както в първия миг бе помислил Робърт. Тялото му потъна в каменните блокове и изчезна. Жената премина втора. Слаба надежда се осмели да припламне в гърдите на наставника.

Войниците зад тях започнаха да крещят, а Робърт и неговият гигант на свой ред прескочиха сенките. Свеж и хладен въздух облъхна кожата на стареца и го накара да трепне от удоволствие.

— Тъй — рече по-дребният мъж и двукратно плесна с ръце към стената на затвора. Нещо черно и воднисто се стече към земята, за да образува отвратително на вид петно.

— Да го водим вкъщи — заяви жената. Робърт се опита да й се усмихне, но не успя. Бе отвикнал да диша чист въздух.

Докато се поклащаше върху рамото на гиганта, той се унесе и заспа.

Когато се приближиха към пазачите, Нава разгърна плаща си и се изправи в цял ръст.

Тъмните одеяния и белият плат през лицето й не оставяха никакво съмнение за същината й.

— Не сме видели нищо — заяви един от пазачите. Това му бе заръчано да каже, когато някоя от безликите мине край градските стени.

Алиса я последва, все още стиснала ръката й. Нямаше представа защо напускат града, а безликата не бе обяснила. Двете бяха изчакали един ден в някаква долнопробна странноприемница, в която Нава се бе промъкнала през прозореца (оставяйки спътничката си да наема стая и да се разплаща). А по здрачаване безликата й бе казала, че тук вече не е безопасно и отново я бе повела сред улиците. Това бе объркало Алиса. Несъмнено във Велдарен трябваше да има места, където дори баща й не би могъл да я открие.