Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Йорен замълча, изчакващ отговор. Тя сведе глава — не бе сигурна в какво да вярва.

Нима Мейнард щеше да й причини това? Щеше ли да повярва, че тя стои зад атаката на безликите?

За пръв път се чувстваше уязвима в присъствието на Йорен.

— Сторихме всичко, за да те издигнем на власт — отново поде той. — И ще продължаваме да го правим. Не позволявай на емоциите си да ти попречат, Алиса. Почти сме стигнали края, трябва да пролеем само още малко кръв. Един ден децата ни ще наследят богатството на Гемкрофт, а внуците ни ще танцуват в мините, които баща ти препълва с роби.

Те са лъжци, момичето ми , настояваше гласът на баща й. Лъжци, крадци и измамници…

— Родът Гемкрофт е обречен. Ти знаеше това, когато дойдохме тук. Баща ти е слаб. Трябва да го замени силен водач. — Той отмести кичур от косата й. — Водач като мен.

Ето какво било. Този път Алиса погледна към мъжа насреща си и за пръв път го видя. Пред нея стоеше не бляскав красавец с оттенък заплаха в усмивката си, а мазно приплъзваща се змия, готова да заграби всичко от нея. Щом сватбените камбани удареха, той щеше да придобие власт над живота й.

Който още отсега се намираше в ръцете му.

Лицето му се притисна към врата й, а ръцете се обвиха по-стегнато около нея. Този път тя не изпита обичайното вълнение. Напротив, наложи й се да потиска отвратата си и да простене престорено, когато езикът му докосна кожата й. Срамът и гневът я изгаряха, но тя не ги изрази, а ги остави да пламтят непроявени и хвърли в тях заблудите си.

Двамата се отпуснаха на земята край огъня, където тя се подготви да му се отдаде. Щеше да го накара да си мисли, че е успял да я убеди, че все още я контролира. Една Гемкрофт щеше да изтърпи това в името на крайната цел. Но тя се зарече, че ако си възвърне властта над онова, което й принадлежи по право, Йорен щеше да си получи заслуженото.

Татко беше прав , помисли си тя сред сумтенията на Йорен. Бях глупачка. Но глупавото момиче ще умре тази нощ.

Сетне щеше да дойде редът на Йорен. Но за разлика от нея, той нямаше да се прероди по-мъдър и по-силен.

Той щеше да си остане мъртъв.

Край всички онези гардероби, тайни проходи, градини и тавани, Арон нямаше как да не остане във възторг от новия си дом.

През последните няколко дни той се бе размотавал по-безцелно от обичайното. След опита за отвличане баща му не бе му назначил нов наставник по промъкване, политика или сражаване. И тъй като нямаше какво друго да прави, Арон бе започнал да подбира произволни слуги и да ги дебне. Почти четири часа бе наблюдавал дебелата Оливия край фурните, преди тя най-сетне да забележи присъствието му. Решавайки, че дебненето на неопитни хора не е интересно, той бе повишил трудността. Зенке го бе усетил след по-малко от четири минути, а Уил след няма и две.

Но сега Зенке и Уил ги нямаше, Кайла също (която все още не се бе осмелил да дебне). По-рано той бе разговарял за нея със Зенке, изтърсвайки колко е красива и умела.

Лукавият Зенке, възторжен почитател на нежния пол, бе споделил впечатленията му. Но след това бе добавил и трите думи, от които Арон понастоящем се ужасяваше повече от всякога: прекалено си малък .

Но ако самият крал започнеше да упорства в преследването му, дали Арон щеше да доживее узряването си?

Той бе прекарал последните два часа върху стар гардероб. Наблизо се намираше тайният вход на един от множеството тунели в имението. Арон се забавляваше да наблюдава влизащите и излизащите, изучавайки реакциите им. Край неколцина той дори бе продраскал дървото с пръсти или се бе изкашлял тихо. Но никой не бе забелязал. Зенке страшно му липсваше.

Може би по това време Арон трябваше да си е легнал, но пък Паяковата гилдия бе далеч по-активна през нощта. Което означаваше и шанс за по-интересни неща.

Той започна да се разхожда по коридора, дирейки нещо достойно за наблюдение. Често му се случваше да завари членове на гилдията да играят на зарове. Обичаше да гледа трепванията на лицата им и нервните движения на ръцете им. И бе напреднал сносно в разчитането на печелившия.

Но сега той не зърна нищо интересно. Натъкна се само на двама мъже, и то поотделно, които го погледнаха почти отегчено. Арон спря и се облегна на предната врата, скръстил ръце. Скуката го измъчваше.

В следващия миг вратата зад него трепна. Някой бе хванал железните дръжки, но още не дърпаше. Разнесоха се гласове.

Арон не губи време. Още преди вратата да е проскърцала, той вече изчезваше в един сенчест ъгъл.