Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Робърт наблюдаваше, любопитен за начина, по който Трен излага пред останалите нещо толкова лично. Може би подлагаше Арон на изпитание? Или желаеше да изтъкне, че дори и собственият му син не би останал ненаказан?

— Исках да зная — отвърна юношата, вече по-високо. Следващите му думи излетяха още по-бързо, за да надминат собственото му съмнение. — Какво правим, какво сме. Непрекъснато тренирам, а с мен се отнасят като с дете. Зная толкова малко за града. Ако не беше Кайла, в момента щях да се намирам в някоя тъмница. Или щях да съм мъртъв.

— Това пак не ти дава право да ме шпионираш!

Наставникът очакваше, че този път момчето ще потръпне. Яростта на Трен притежаваше самостоятелен ужас. Дори самият Робърт бе почувствал паника при отекналия глас. Но Арон само наклони глава и отвърна тихо:

— С шпиониране спасих живота ти.

Безскрупулният първомайстор остана поразен от петте думи. Той се втренчи в юношата пред себе си. Изглеждаше потънал в някакво непознато минало. Робърт побърза да отклони поглед. По някаква причина усещаше, че ако Трен осъзнае погледа му, щеше да насочи гнева си към него.

— Прав си — каза Фелхорн. Гневът му се уталожваше. — Тогава ти беше още дете, а уби, без да се поколебаеш. — Той погледна към Робърт. — И то уби собствения си брат. Такава бе верността му. Беше готов собственоръчно да отстрани онзи недостоен глупак, за да заеме мястото му. Вече не искам да скривам нищо от него. Когато му преподаваш, учи го на истината, без значение колко е болезнена тя.

Изричайки това, Трен стисна рамото на сина си.

— Макар да ме разочарова с постъпката си, част от вината е моя. Занапред ти винаги ще стоиш край мен. Животът ми не е безопасен, Арон. Много скоро сам ще получиш възможност да се убедиш в това. Но знай, че какъвто и да е рискът, ще те вземам със себе си.

— Не ме е страх — отвърна Арон.

— Дори аз понякога се страхувам. И с теб ще бъде така.

Момчето поклати глава:

— Дори и да ме е страх, няма да го показвам.

Хилядократно Робърт бе чувал подобно глупашко перчене. Но нито веднъж не бе го чувал изречено с подобна тиха увереност. В този случай момчето казваше истината.

Съобщението бе пристигнало отново и този път Джеймс Берен се изкушаваше да изкрещи отговора на гилдията си. Поне това щеше да разкара Трен от главата му. Тази постъпка щеше да му докара полетял към нея кинжал, само че той би предпочел това. Би предпочел откритата сила пред сладникавата дипломация, към която Фелхорн прибягваше в последно време.

— Обичайния отговор ли ще дадем? — попита Велиана, неговата дясна ръка. Тя бе красавица с кремава кожа, дълга червена коса, стегната на опашка, и смайващи виолетови очи. Няколко кинжала бяха прикрепени към колана й. Уменията й с тях бяха легендарни, почти граничещи с магия. Намираха се и такива, които мърмореха, че осемнадесетгодишната девойка се е издигнала до настоящия си пост с помощта на тялото си, но тези подмятания бяха неоснователни. Умът на Велиана бе не по-малко остър от ножовете й.

— Планът му е чисто самоубийство — заяви Джеймс, който не спираше да крачи из кабинета си. Скривалището на Пепелявата гилдия се намираше дълбоко в бедняшките квартали на Велдарен. Стотици семейства спомагаха за укриването им — периодично оставяни монети и хлябове вършеха чудеса в придобиването на съдействието им. Някой и друг оставен труп също спомагаше за заякчаване на доверието.

— Може би точно подобен риск е необходим, за да се сложи край на всичко това — каза Велиана. — Той пише, че ние сме единствените, които още не са се присъединили. Всички останали гилдии вече са дали съгласие.

— Нищо чудно — той уби всички, които бяха против — с горчилка отбеляза Джеймс. — А останалите е смълчал с няколко капещи отрова заплахи. Станал е прекалено отчаян и е изгубил връзка с реалността. Поне в това отношение смятам, че ще се съгласиш с мен.

Велиана се усмихна — често използвана усмивка, скриваща истинските й емоции. Тя не откъсваше поглед от него. В този момент Джеймс се чувстваше особено стар. Четиридесетте му години бяха посивили косата му и сбръчкали лика му. Неговата Пепелява гилдия бе най-малката от гилдиите на крадците, но далеч не и най-слабата. Малката бройка означаваше тайнственост и незабележимост. Те не изпитваха нужда да попълват редиците си с некадърни пияници, които не биха могли да задигнат пелените на сукалче.

Но дори и тези предимства не им позволяваха да се изправят срещу Паяците. Още не.