Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Облегнал глава върху прогнилото дърво на вратата, Джерънд Кролд си позволи усмивка.

— Най-сетне ти допусна грешка — каза той. А усмивката му стана още по-широка. — Крайно време беше, Трен. С войната ти е свършено. Свършено.

Съветникът забърза надолу по стълбите. В съзнанието му вече се оформяше план.

Кръчмата, в чийто ъгъл Велиана изчакваше, бе посещавана предимно от войници. Отрепките на подземния свят се явяваха по-рядко. Тук красотата й бе повече от достатъчна, за да я държи в списъка на желаните клиенти, а щедрото й заплащане запушваше устите на онези, които проявяваха прекалено любопитство. В случаите, когато й се наложеше да стори нещо, което да остане скрито от създанията на нощта, тя идваше именно в тази пивница.

Вратата се отвори и Гилеас Червея прекрачи прага. Той я видя седнала на обичайното място и се усмихна грозно.

— Красотата ти е равна на интелигентността ти — рече той, докато се настаняваше.

— В такъв случай трябва да ме смяташ за отвратителна гледка — отвърна Велиана.

Гилеас се навъси.

— Да оставим това — каза жената. — Той повярва ли ти?

Червея отново се усмихна, този път още по-широко. Блеснаха черни, гниещи зъби.

— Налапа всяка дума.

Храмът на Карак представляваше особено внушителна постройка, оформена от черен мрамор и множество колони. Лъвски череп, раззинал в рев, се издигаше над прага. Свещенослужителите му бяха мълчаливи хора с черни роби и дълги коси, пристегнати назад. Цялото си могъщество те влагаха в службата на тъмния си бог. Не се интересуваха от делата на краля, поне не официално, ала Мейнард Гемкрофт знаеше, че жреците са уведомили короната за опасностите, които биха произтекли от оповестяването на присъствието им. Ако между свещениците на Ашур и Карак избухнеше война, много скоро улиците щяха да се окажат застлани с покойници.

Преоблечен и придружаван от двама от най-верните си телохранители, Мейнард бе пристигнал в постройка, която въобще не приличаше на храма. Тя бе притежавала вида на огромно и безлично имение, неосветено.

— Съзирам същината ти — каза Гемкрофт и отпусна ръка върху дверта. Образът се промени. Илюзията изчезна, за да разкрие заплашителната слава на храма. Когато той отдръпна десница, портата се отвори сама.

— Пеларак скоро ще те приеме, Мейнард — каза един от младите жреци, застанал край двойните порти на самия храм. Гемкрофт не отговори. Бе почувствал известно раздразнение от безгрижното обръщение на свещеника, ала Пеларак отдавна му бе обяснил, че поклонниците на Карак проявяват почит единствено към своя Бог.

Беше късно, но оживлението в храма с нищо не издаваше това. Млади мъже — още момчета — обхождаха ъглите и запалваха свещите. Наоколо не се виждаха прозорци, скрити зад лилави завеси.

Водачът им ги отведе в залата за молитви. Мейнард не се смяташе за религиозен, но статуята на Карак неизменно караше частица от ума му да изпитва съмнение.

Вдълбана в стар камък, статуята се извисяваше над онези, които се прекланяха пред нея. Тя изобразяваше красив дългокос мъж, облечен в броня. В едната си ръка той стискаше меч с назъбено острие, а другата заканително бе издигнал към небесата. Двойни олтари пламтяха виолетово и бездимно в нозете му.

Мнозина бяха коленичили в подножието на дръзновения и с гръмки ридания умоляваха за прошка. При други обстоятелства Мейнард би намерил този звук за дразнещ, но пред статуята подобни апели изглеждаха напълно нормални. Той се зарадва, когато Пеларак се приближи към него и стисна ръката му. Когато пълното му внимание не бе насочено към статуята, тя не изглеждаше толкова страховита.

— Добре дошъл, приятелю — изрече свещеникът и разтвори вратите.

— Предвид случилото се миналата нощ, се радвам да чуя, че ме наричаш свой приятел — изтъкна Гемкрофт. Обърканото изражение на жреца го изненада. Разбира се, възможно бе то да представлява преструвка, но Мейнард не мислеше така. Излизаше, че стореното от безликите жени е неизвестно за Пеларак.

Изненадата е на моя страна , помисли си Гемкрофт. Най-добре да я използвам разумно.

— Ти си именно това — каза върховният жрец. Той бе повел госта към личните си покои. — Ако някой трябва да се тревожи за загубата на приятелство, то това сме ние. Сърцето и златото споделят едно легло, а в последните години имението Гемкрофт е… особено безсърдечно към нас.

Макар и засегнат от укора, Мейнард запази мълчание. Нека Пеларак продължи да си мисли, че има контрол. Когато научеше за стореното от следовничките си, той щеше да изгуби жилото си.