Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Времената са трудни — каза Гемкрофт. — Повярвай, когато престъпниците бъдат надвити, ковчежетата ви ще преливат от злато. От златото, за което повече няма да има нужда да изчезва в джобовете на наемници.

Пеларак затвори вратата, оставяйки телохранителите на Мейнард отвън. Стаята бе малка и почти без мебелировка. Гостът се настани на малък, нетапициран стол, а свещеникът скръсти ръце и приседна върху леглото.

— Ти казваш истината, Мейнард. Но се съмнявам, че си дошъл тук с тази смешна перука, за да говорим за дарения. Какъв е проблемът? Защо се съмняваш в приятелството на Карак?

Дотук с увъртанията. Гемкрофт също премина на въпроса. Без да отделя поглед от свещеника, той каза:

— Миналата нощ три от безликите ви жени нападнаха имението ми и отвлякоха дъщеря ми.

Мейнард определено не бе очаквал да види студения гняв, изпълнил очите на Пеларак.

— Бих те попитал дали си сигурен, но няма как да сбъркаш за подобно нещо — каза свещенослужителят. — В противен случай не би дошъл. Сенчести жени, обгърнати в лилаво и черно?

Гемкрофт усети лек страх, виждайки начина, по който жрецът е стиснал юмруци. Дотук със самозаблудите, че той, Мейнард, контролира нещата.

В действителност Мейнард знаеше много малко за безликите жени. Известно му бе само, че те съществуват и че са смъртоносни. Самият той никога не се бе обръщал към тях за помощ, освен това не му бе известно за друг, постъпвал по същия начин.

— Знаеше ли за намесата им? — попита Гемкрофт.

— Дали съм знаел? Не, разбира се — отвърна Пеларак. Обичайно мекият му глас бе придобил острота. — Те са курви и блудници, робини на пола си, които не се подчиняват на повелите на Карак. Прекарват живота си извън храма, за да изкупят греховете си. Смятах, че заповедта ми да не се намесват във войната ви е била достатъчна, но явно съм грешал. Може би е трябвало да го татуирам върху плътта им.

— Изгубих неколцина от пазачите си — каза Мейнард. — И дъщеря си, Пеларак. Дъщеря си!

Свещеникът обви брадичката си с ръка. Очите му се изясниха, отразили действието на мисълта му.

— И ти знаеш кой е заръчал това.

— Мисля, че зная.

— Кой?

— Семейство Кул.

— Прости ми, но името не ми говори нищо. Говориш за някой от по-незабележимите родове на Велдарен, така ли?

— Те не живеят в града — обясни Мейнард. — А по-незабележими дори е прекалено меко казано. Тео Кул е главният бирник на Ривъррън. Той ограбва лодките, които преминават по река Куелн. Повечето от тамошните земи ми принадлежат и плащането на данъците винаги е било източник на напрежение между нас. Аз плащам тук, във Велдарен, за да избегна трикратно по-големите суми, които бих заплатил в Ривъррън. Той знае, че съдилищата не са на негова страна, поне не и онези, които са от значение.

— А какво общо има дъщеря ти с всичко това?

— Преди няколко месеца Тео изпрати неколцина от наемниците си, за да ме накара да платя така наречения си дълг. Но аз имам свои собствени наемници, които са много по-многобройни и по-опитни. Тео Кул иска да придобие земите и богатствата ми. Няма как да се сдобие с тях, защото аз имам предостатъчно пазачи, но ако властта неочаквано премине върху дъщеря ми…

Свещеникът бе достатъчно схватлив.

— Те се надяват да я използват да те замени, а после, по един или друг начин, да се сдобият с желаното в Ривъррън.

— И аз мисля така — каза Мейнард. — Само че не става дума само за Ривъррън. Те искат всичко, което съм придобил, и последната монетка, която съм заработил през живота си. До този момент съм ги спирал на два пъти, но сега, с помощта на безликите, не зная още колко ще успея да издържа насреща им.

Пеларак започна да се разхожда из стаята. Пръстите му потропваха върху тънките му устни.

— Не зная защо безликите са избрали да помогнат на Тео Кул, макар да подозирам, че земята край Ривъррън има нещо общо. Каквато и да е причината, ще ги накажа подобаващо. Не се страхувай, ръката на Карак не се е обърнала срещу теб и Трифектата.

— Това не е достатъчно. — Гостът се изправи в цял ръст. Той бе почти две глави по-висок от свещеника. Стараеше се да придаде на сърцето си същата решителност, която влагаше в свъсването си. — Прекалено дълго запазвахте неутралитет. Нито веднъж не съм чул подходящо оправдание. Тези крадци са опасност за града и представляват пълната противоположност на реда, който Карак твърди, че обича.

— Говориш, сякаш лично познаваш желанията на Карак — каза свещенослужителят. — Ти изискваш да ти помогнем във войната. Но какво бихме спечелили от това, Мейнард? Дарения ли ще ни подхвърлиш? Ще сметнеш, че ние не сме по-различни от онези кучета, които наемаш?