Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Щом отказвате да съзрете други основания, самосъхранението би трябвало да представлява достатъчно основателна причина.

От джоба си Гемкрофт извади писмо и го подаде на свещеника. Струваше му се, че сърцето му пулсира оглушително, само че външно благородникът остана спокоен. Това беше. Нямаше връщане назад. Мостът бе прекосен, а това писмо представляваше факлата, която щеше да го изгори.

— Съдържанието на това писмо ще бъде четено седем пъти дневно пред жителите на Велдарен, ако умра — каза Мейнард. — Без значение как и от чия ръка.

— Готов си да оповестиш присъствието ни? — Пеларак бързо плъзгаше очи по редовете. — Готов си да хвърлиш вината за страданията им върху нас? Възнамеряваш да си послужиш с лъжи и полуистини, за да си спечелиш съдействието ни? Ние не се страхуваме от тълпите.

— А трябва. Сред тях ще има от хората ми, а, позволи ми да те уверя, те са майстори в подклаждането на насилие. Щом хора започнат да умират, кралят ще бъде принуден да изпрати войниците си. Кажи ми, как е възможно да бъде спечелена вярата на град, чиито жители и техните стражи са били избити? Или по-добре, как е възможно да проповядваш, когато си мъртъв?

Пеларак спря да крачи и със смразяваща острота впери очи в лицето на Мейнард. Гласът му прозвуча с каменна непоколебимост.

— Всяка постъпка има своята цена — рече свещенослужителят. — Готов ли си да платиш?

— Когато търпението му свърши, всеки е готов да доплати — рече Гемкрофт и отпусна ръка върху дръжката на вратата. — Моето търпение свърши още преди години. Тази война трябва да приключи. Карак ще ни помогне да сложим края. Ще очаквам отговора ти не повече от седмица, броено от днес. И ще се моля да вземеш правилното решение.

— Може би си прав — долетяха думите на свещеника. — Може би наистина останахме неутрални прекалено дълго.

След това вратата се затвори. Гемкрофт мълчаливо бе изведен извън храма. Той пое към дома си, без да има реална представа за замислите на върховния жрец.

Двама от мъжете подскочиха, когато Велиана ритна вратата, захвърлиха заровете и посегнаха към ножовете, но Кадиш Вел стовари длан върху масата.

— Без кървища — рече той. — Приберете оръжията. Велиана не е дошла, за да ни прерязва гърлата.

Забелязал гнева в очите й, Кадиш си помисли, че може би е сгрешил, но не искаше да го признае. Главорезите му седнаха отново, без да отделят ръце от дръжките на оръжията си. Велиана остана права, само се извърна, за да затвори вратата след себе си, преди да заговори. Мнозина от клиентите на пивницата зад нея се бяха вторачили.

— Каква игра играеш, ястребе? — попита тя.

Кадиш Вел, първомайстор на гилдията на Ястребите, се усмихна в отговор. Всеизвестно беше, че той обича игрите. В случая той щеше да остави мърлата на Пепелявата гилдия да говори, за да сведе до минимум риска от евентуално издаване. Заради усмивката му зъбите му блестяха в червено. Членовете на гилдията му твърдяха, че този оттенък се дължи на жените, с чиято плът той се е нахранил. В действителност цветът се дължеше на навика му да дъвче кремионов лист — скъп навик, който малцина можеха да си позволят.

— Играя много игри — смигна той. Велиана стовари пестник върху масата, при което събори заровете. Кадиш се престори, че не е забелязал. — Изглеждаш ми разстроена. Да не би да си изгубила в онази тайнствена игра, за която споменаваш? Аз не си спомням да съм играл с теб, а това е нещо, което не бих могъл да забравя.

Велиана му хвърли убийствен поглед, което само разшири усмивката му и го накара да намести парчето кожа над дясното си око. В действителност той виждаше отлично, но харесваше вида, който тази превръзка му придаваше. Кадиш Вел оставяше потайността за останалите първомайстори, той обичаше да се набива на очи. Това му помагаше за оцеляването.

— Стига с тези увъртания — кресна Велиана. — Защо хората ти навлизат в нашата територия? Много добре знаеш, че всичко, разположено южно от улица „Желязна“, е наше, а през последната седмица непрекъснато намирам птичето ти око надраскано над нашите маркери.

— Знаеш как е при гилдиите — небрежно махна с ръка Кадиш. — Силните поглъщат слабите. Щом толкова се притесняваш за изгубените домове и базари, върши си работата. Защитавай ги. Не тук — додаде той, виждайки я да посяга към кинжалите.

— Но вие не сте по-силни — изтъкна тя. — Ако помежду ни избухне война, ние ще ви унищожим в рамките на дни. Съветвам те да отдръпнеш хората си сега, за да не си изпатиш, говно безгръбначно.