Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Внесете го вътре — нареди Алиса, след като крадците бяха прогонени и Зуса се бе върнала при нея. Навсякъде лежаха тела. Миризмата на кръв изпълваше двора.

Двама наемници повдигнаха трупа на Мейнард Гемкрофт. Изглежда те го бяха познавали добре, защото изглеждаха искрено натъжени.

Алиса поклати глава. Копнееше за уединение, за да може да изплаче мъката си. Само че сега тя се бе превърнала в част от Трифектата. Предстоеше й много работа. Сълзите щяха да почакат.

Младата жена се отправи към къщата. Изгубената наследница се връщаше у дома.

У дома. Въпреки тъгата на настоящия момент, тази дума все още не бе изгубила някогашното си значение.

Дълбоко в скривалището си, Трен разговаряше с двамата си новоназначени съветници. Те не разполагаха със силата на Уил, хитростта на Кайла или умението на Зенке. Бяха обикновени подмазвачи, но Фелхорн не разполагаше с друго.

Донесените от тях вести никак не бяха добри. Опитът за покушение срещу краля се бе провалил. Небивалата сума, която Трен бе платил на танцьорката, се оказваше прахосана. Крадците, изчакващи в имението на Леон Кънингтън, понесли страховити загуби и били принудени да се оттеглят, опожарявайки къщата.

По някакъв начин някой бе открил и освободил Мадлин Кинън. Собственият му син липсваше. Някаква едноока жена разпръскваше слухове, че е убила Арон и го е оставила да умре сред пламъците на Кънингтъновото имение. А унизителният провал с Гемкрофт бе по-лош от всичко.

— Жреците на Карак не те държат отговорен за постъпките на сина ти — заключи един от новите съветници. — Мейнард е мъртъв, ти си изпълнил думата си.

Трен поклати глава.

— Махайте се — простичко каза той. Двамата побързаха да се подчинят.

Трен остана сам. Цялата му мистика, целият му престиж, годините внимателно трупана почит — всичко това бе рухнало само в рамките на една нощ. Всеки един аспект на плана му се бе провалил. Всички гилдии бяха понесли съкрушителни жертви. Вече не можеше и да става дума за доверие. Много скоро те щяха да започнат да откъсват от територията на Паяците. Трифектата също усилваше натиска си — улиците гъмжаха от наемни войници. Жреците на Ашур също обхождаха уличките и предотвратяваха много от начинанията му.

Фелхорн изтегли меча си и разсече дланта си. Повдигна юмрук към тавана и стисна зъби.

— Това не е краят — процеди той. — Няма да спра, докато и последните благородници от Трифектата не гният под земята.

Трен целуна юмрука си, при което устните му вкусиха кръв. Той нямаше син. Нямаше наследник. Смъртта щеше да остане неговото наследие.

Мъжът крачеше нервно сред руините. Чувстваше се уверен, че сред купищата пепел и отломки все още се крие някаква сочна плячка. Гвардейците все още се навъртаха наоколо, но скоро щяха да се отдалечат на обиколката си. Тогава щеше да дойде шансът му.

Той се отдръпна от вратата, потъвайки назад в сенките. Нещо остро се допря до гърба му.

— Паяк? — попита юношески нестроен глас.

— Змия — отвърна крадецът. Ръката му бавно се придвижваше към кинжала в колана му.

— Няма разлика.

Крадецът се раздвижи рязко, скочи напред и извади оръжие, докато се извърташе, но не бе достатъчно бърз. Прорязала стомаха му болка го накара да изтърве кинжала. Втори удар разсече лицето му. Изпълващите се с кръв очи можаха да различат момче, застанало пред него, привързало тънък сив плат пред лицето си. Мълчаливо, невъзмутимо, то го наблюдаваше как умира, преди да изчезне в нощта.

Това усещане е малко странно. За пръв път ми се налага да пиша няколко думи за книга, която, вече издадена, по-рано е преминала през тази процедура. Но като човек, който е чел и двата варианта, мога спокойно да заявя, че това е нова книга, която заслужава нови думи. А и редакторката ми ме окуражи да продължа с тази си диалогична традиция, която намира за очарователна. Държа да ви предупредя, че няколкото думи няма да се окажат само няколко.

С какво да започна? Преди около две години издадох тази книга самостоятелно, с всичките й недостатъци. Тя представляваше нещо по-различно от предишните ми творби, както в атмосфера, така и откъм стил. Мога да кажа, че тя бе нещо по-добро в отношение на качеството. Впоследствие тази книга си намери публика, а после и издател. Истински издател. Дори самият аз не очаквах това. Чувал съм авторите да казват, че не обичат да се завръщат към старите си творби (ако не се лъжа, Стивън Кинг сравнява това с поглъщането на сандвич, престоял една седмица). Но за мен това бе нещо, което исках да сторя от известно време насам. Предишният вариант на тази книга имаше известни трески за отстраняване. Тя бе писана с трескавата скорост на опиянението и произтичащата от това пълна небрежност. Ако не бях сигурен дали някой образ трябва да прави това, което прави, отлагах проблема за после. Към сюжетните линии подхождах като към топки за жонглиране — в момента, в който сметнех, че съм овладял досегашните, подхвърлях нови.