Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Напред! Избийте ги! Не забравяйте и Мейнард!

Вълците, разположени в отсрещните къщи, продължаваха да засипват със стрели изчакващите пред оградата. Наемническите щитове намаляваха ефективността на обстрела, но това нямаше значение. Те бяха притиснати от две страни. А и не можеха да се изправят срещу Трен.

Фелхорн се хвърли сред кипящото море метал на битката. Гневът му започна да се примесва с удоволствие, подхранвано от неспирните му удари. Това беше неговата стихия. Той принадлежеше на бойното поле.

Когато градът се озовеше изцяло под негов контрол, Трен щеше да реализира целия си потенциал. Щеше да се превърне в предводителя на масивна престъпна империя.

Нищо не можеше да застане на пътя му. Мнозина осъзнаваха това прекалено късно. С неумолимата решителност на упорството той си проправяше път към Мейнард.

Тогава дочу тръбния зов.

Алиса Гемкрофт стоеше заобиколена от хората си, редом до Зуса. Тя бе прекосила града като завръщаща се завоевателка, знаейки, че ще завари баща си пристигнал току-що.

Тя нямаше намерение да спори повече с него. Щеше да коленичи в краката му и да се извини за наивността си. Бе готова да понесе наказанието му.

Вместо това се натъкнаха на разпалена битка, кипяща пред самите порти на имението.

— Убийте плащовете! — обърна се тя към наемниците си. — Спасите ли баща ми, ще ви възнаградя богато!

Командирът, застанал от другата й страна, долепи рог до устните си и протръби. Сигналът отекна из града и за момент заглуши грохота на сражението. С единен вик наемниците на Алиса се хвърлиха към битката. Неколцина се отправиха в противоположна посока, към къщите с арбалетчици. Малко след това обстрелът спря. Оказали се на свой ред притиснати, Вълците подвиха опашки и побягнаха.

— Може ли да се включа и аз? — попита Зуса. Всички наемници вече се бяха съсредоточили срещу оставащите крадци.

— Не бих ти отнела това удоволствие — отвърна Алиса. Безликата отметна коси и се хвърли в сражението.

Около Алиса бяха останали десет войници, които да я охраняват. Вече не прелитаха стрели, но въпреки това присъствието им й действаше успокояващо.

Пред портите тя откри баща си да лежи на земята, прострелян в гърдите.

— Алиса? — изхриптя Мейнард, когато я видя. Гласът му бе слаб.

При вида му сърцето й се вкамени. Той я бе захвърлил в недопустимо студена килия. Бе я обидил, бе я прогонил…

Не. Аз сама сторих всичко това. Аз го причиних с глупавата си гордост.

— Татко. — Тя коленичи до него и обви ръце около шията му, сетне с насълзени очи го целуна по челото.

— Ти беше права, дъще — усмихна се той с окървавени устни. И се закашля, изплювайки още кръв. Нямаше съмнение, че стрелата е пронизала дроба.

— Не. Аз съм тази, която трябва да моли за прошка. Затова и се върнах, за…

— Тихо, момичето ми — каза Мейнард. — Дъще. Наследнице…

Гласът му утихна. Очите му изгубиха съсредоточението си. Той почина в ръцете й. Нейните пръсти склопиха клепачите му. Нейните сълзи покапаха върху челото му. Около тях стояха наемниците на Мейнард и управителите на домакинството.

— Всички чухме думите му — каза един от тях. — Чакаме нарежданията ви, лейди Гемкрофт.

Алиса ги погледна с тихо удивление. Нима не беше очевидно?

— Избийте до крак онези, които убиха господаря ви — каза тя.

Всичко се разпадаше, всичко. Трен се сражаваше с цялото си умение. Войниците около него рухваха като ожънати класове. И пак не беше достатъчно. Пред очите му Вълчата гилдия се пръсна. В сърцето си той не можеше да вини членовете й. В тяхната ситуация той би сторил същото.

— Отстъпваме — изкрещя Трен. Ако сражението продължеше, оставащите му хора само щяха да погинат напразно. Войниците вече бяха вложили ред в линиите си. Опитът на техните формации определено превъзхождаше уменията на онези, свикнали да нанасят удари от сенките. И това не бе най-лошото. Някаква непозната жена, обвита в тъмни ивици плат, бе започнала да вилнее из хората му и да ги посича с презрителна лекота.

В задната част на имението крадците бяха оставили въжета — в случай че им се наложи да побегнат.

И последните Ястреби и Паяци се обърнаха и побягнаха. Сред отново задушаващия го гняв Фелхорн осъзна, че никой не бе останал, за да запали пожар. Имението щеше да оцелее непокътнато. Болката от това унижение бе почти физическа. Толкова бе разчитал на победа, че не се бе подготвил за поражение. Нетипично за него. И глупаво.

Наемните войници се впуснаха да преследват крадците — неуспешно, защото тежките брони и щитове ги забавяха. Дузина плащове, които не бяха успели да се изкатерят по въжетата навреме, бяха покосени, но останалите вече се намираха отвъд оградата и изчезнаха в нощта. Трен поведе отстъплението им. Отчаяно му се искаше да има начин да се върне назад във времето, само за една нощ назад, за да избегне грешките си.