Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Ти си Арон — изхриптя Велиана. — Не можеш да се скриеш. Ти си страхливец.

Хаерн тъжно поклати глава.

— Съжалявам, но грешиш.

Той стовари дръжката на кинжала върху главата й. Докато жената се свличаше, момчето надникна навън и се огледа. Огромна тълпа се събираше вън — смесица от войници, зяпачи и отчаяни съседи, които пренасяха кофи, за да попречат на огъня да се разпространи и към техните домове. Сред тази суматоха бягството щеше да се окаже лесно.

Зад него Велиана тихо простена. Хаерн въздъхна. Край баща си той я бе оставил да умре. Не можеше да го стори отново, не и след като претендираше, че вече е различен. Огънят вече започваше да пълзи по стълбите на килера. Юношата можеше да остане тук още две минути, най-много три.

Тъй като знаеше, че плащът и дрехите ще я издадат и осъдят на смърт, Хаерн я съблече и се зае да търси подходящо одеяло. Единия ъгъл пристегна около китките й. Другата половина омота около ръката си. Оставаше му само да се надява. Ако Велиана извадеше късмет, тя щеше да оцелее и онези, които щяха да я намерят, щяха да сметнат, че тя е слугиня, избягала от пожара. А ако не…

Почти му се искаше да я остави да умре спокойно сред дима.

— Квит сме — прошепна той и бутна тялото през прозореца, като веднага след това опря крака в стената. Платът се опъна, част от него се разпра. За малко и самият Хаерн да последва полета му — не беше преценил правилно силата на падането и тежестта. След като отпусна колкото можеше, той освободи одеялото, надявайки се, че Велиана се намира достатъчно ниско над земята.

Той пусна одеялото, преброи до три и надникна.

Неколцина зяпачи се бяха събрали около нея. Изглежда някой я бе уловил. Хаерн не можеше да чуе гласовете им, но можеше да види как сочат към лицето й. Един от мъжете поклати глава. В погледа му личаха гняв и съжаление. Юношата въздъхна. Раните, кръвта по китките и окъсаните дрехи щяха да й предоставят вида на жертва. Сега беше ред той да се погрижи за собствената си безопасност.

С крак Хаерн очисти няколко остри парчета стъкло, стъпи на ръба на перваза и се изтегли на покрива. От него скочи върху близко дърво, спусна се и се сля с тълпата.

Празникът отегчаваше Торгар. Кипящата навсякъде около него веселба само влошаваше нещата. Изливаха се цели реки алкохол, звуците на наздравици и разменяни ласки сигурно се чуваха от мили разстояние, а той трябваше да стои настрана от всичко това.

— Изправи се — прошепна Тарас. — Прегърбваш се.

Торгар се притисна към облегалката на стола си, при което гърбът му изпука. Понякога му се струваше, че скуката е далеч по-опасна от сраженията. Определено тя изглеждаше смъртоносен противник.

Той седеше на удивително дълга маса, разположена под платнището на по-големия хълм. Около него седяха стотици членове на трите семейства. На трапезата присъстваха грозни братовчеди, далечни роднини, войници и наемници. Всички те дърдореха неспирно в старание да изтъкнат превъзходството си.

Всичко това беше глупост. Торгар знаеше, че би могъл да убие всеки от тези носовирковци, които толкова обичаха да гледат на него отвисоко.

На почетното място на масата седяха Лори, Леон и Мейнард. Понякога те разговаряха открито, друг път изключваха останалите събеседници. Но неизменно седяха заедно.

Тарас седеше край баща си и се вслушваше в подходящите моменти. Торгар трябваше да признае, че младежът го бива: той разбираше много неща, а на няколко пъти дори се включи в разговора, без да си навлече неодобрението на нито един от тримата. Леон и Мейнард се забавляваха, но Лори видимо изглеждаше притеснен. Празният стол до Торгар бе причината за притеснението му.

Глупава кучка , помисли си наемникът. Не можеше да не отърчи зад скъпоценните си стени. Пеленачетата са по-смели от тази брантия.

Той не би се побоял да сподели тези си мисли и на глас.

Торгар трябваше да седи на трапезата, макар че не му се разрешаваше да пие. Лори бе настоял за присъствието му, за да защитава Тарас. Но до този момент единствената опасност би представлявала някоя чиния топла храна.

— Какво обсъждат сега? — попита Торгар. Бе се опитал да прошепне, ала гласът му не бе пригоден за подобна дискретност.

— Приключиха с търговските дела — отвърна Тарас, поглеждайки към наемника. — Сега говорят за гилдиите на крадците.

— За това няма много за обсъждане — рече боецът. — Ще удвоим някои от патрулите, ще наемем още наемници, толкоз. Колкото опашката опазва от мухите конския гъз.