Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Килерът бе изпълнен със захвърлени брони и непотребни предмети. Хаерн започна да си проправя път сред тях, като не спираше да се ослушва за Зенке.

По средата на пътя големият прозорец се пръсна. Сред парчетата влетя стройна жена, която се претърколи по пода, за да омекоти падането си. Тя се струваше позната на Хаерн. Носеше плащ на Пепелявата гилдия.

Жената се огледа, присвила очи. Юношата възнамеряваше да се скрие, но после видя белязаното лице и се досети за името й.

— Велиана?

Ликът й бе донесъл спомена за онази нощ, в която бе наблюдавал как баща й се опитва да я принуди да предаде гилдията си.

Жената рязко се извърна по посока на повика. Кинжалът вече проблясваше в ръката й.

— Ти си прекалено млад, за да си един от крадците — рече тя. — Как се казваш?

— Хаерн.

Момчето пристъпи към нея. Все още преценяваше евентуалната й заплаха. Всички се опитваха да избягат от имението, струваше му се странно някой да опитва да влезе.

За момент Велиана изглеждаше разочарована. Но тогава най-сетне го разпозна сред полумрака, застанал край сандък с вълнен плат. Тялото й се напрегна, а устата й се изкриви злобно.

— Лъжец. Ти си синът на Трен. Нима мислиш, че бих забравила онази нощ?

Хаерн поклати глава.

— Арон е мъртъв. Остави ме. Неговите грехове вече не са мои.

Велиана се изсмя:

— Не става така. Може да си промениш името и дори лицето, но греховете пак си остават. Баща ти уби всички, които бяха от значение за мен. Върви обратно в огъня или извади кинжала си и се бий.

Хаерн погледна назад към стълбите. През ръбовете на вратата започваше да се просмуква пушек. Горещината вече се разпростираше по дървения под. Все още нямаше и следа от Зенке. Той се постара да не мисли за сполетялото го.

— Не прави това — прошепна Хаерн. Ревът на пламъците заглуши думите му. Велиана скочи, насочила кинжала си право към врата му. Юношата го отблъсна със собственото си оръжие и замахна с десния си крак. Жената го прескочи и стовари коляното си нагоре. Главата на Хаерн отхвърча назад. Кръв напои вътрешността на маската.

Замаян от удара и по-рано погълнатия дим, Хаерн премина в защита.

Кинжалът на Велиана не спираше да разсича въздуха. Юношата видя няколко възможности да контраатакува, но не се възползва от нито една. Той се задоволяваше да отразява ударите и бавно да отстъпва сред купчините боклуци. Въздухът започна да натежава от дима, който бе започнал да се стича навътре, привлечен от строшения прозорец.

— Остави ме! — изкрещя Хаерн, докато кръстосваше кинжалите си, за да спре ожесточен разсичащ удар. Лактите му потрепериха от удара. За момент вцепенен от близостта на погрознялото лице, той не успя да се защити навреме от подсичащия ритник. Но докато падаше, момчето съумя да се претърколи, за да избегне последвалия удар. Направо от пода то се стрелна към счупения прозорец.

Велиана също се втурна натам, за да му препречи пътя. Кинжалът й още жадуваше за кръвта му. Тя първа достигна прозореца, но не навреме, за да се подготви правилно. Хаерн скочи и стовари рамото си в нейното. Жената политна встрани. Кинжалите на юношата я последваха и се врязаха сред ребрата й. Кръв започна да пои туниката и панталоните. Велиана изкрещя от болка и се извъртя. Хаерн успя да приклекне под ритника й — и се натъкна на очакващото го острие. Той се извъртя.

Прекалено бавно. Кинжалът потъна в рамото му и прокара дълъг прорез в ръкава му. Болката, пробола ръката му, бе нетърпима, но Хаерн не й позволи да го забави. Противницата му бе нанесла първия си успешен удар. Именно в този миг тя бе най-уязвима, увереността й бе припламнала от малката победа.

Кракът на момчето се раздвижи невъзможно бързо. Лявата ръка запрати наметалото нагоре, за да прикрие движенията.

Велиана загуби равновесие и рухна на едно коляно. Неудобното падане изтръгна от нея кратък вик на болка.

Плащът на Хаерн блъсна лицето й. Когато тя рязко отмести плата, за да вижда, пред очите й изникна полетелият пестник. Юношата я удари в гърлото с цялата си сила.

Задавена, Велиана залитна назад, слепешком издигнала оръжие пред себе си. Хаерн нанесе бърз разсичащ удар по кокалчетата й, за да отслаби захвата, сетне изби кинжала от ръката й. Макар все още да се мъчеше да си поеме въздух, жената му хвърли изпепеляващ поглед със здравото си око.

— Арон е мъртъв — каза й той, дишащ тежко. Кинжалите трепереха в ръцете му. Върхът на единия от тях бе насочен право към гърлото й. — Защо отказваш да проумееш това?