Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Позата на Хаерн показа, че той не е очаквал да чуе за подобно предателство от човек като Зенке.

— Защо си го предал?

Мъжът се засмя.

— Намирах се в лош момент от живота си, когато се присъединих към Паяците. Синът ми умря, защото не можах да си позволя да заплатя на жреците да го излекуват. Съпругата ми обвини мен. И с основание. Тогава бях мързелив. На мен не можеше да се разчита. Пиех, спях из канавките. Именно тогава ме откри Трен. У него имаше нещо, едновременно ужасяващо и вдъхновяващо. Това събуди у мен пламък, който не е угасвал и до този момент. Започнах да се издигам, не защото бях по-добър, а защото полагах усилия повече от всеки друг. И защото Трен виждаше това. Това му харесва, защото самият той е същият. Целта, върху която се е съсредоточил, е единственото, което има значение за него. А в последно време можех да наблюдавам как е насочил усилията си върху теб, за да отстрани всички излишни според него трески. Трябваше да гледам как той бавно и методично унищожава всичко добро у собствения си син…

Зенке не довърши, а поклати глава.

— Преди си мислех, че всички тези предателства и кражби са само игра. Все пак всички ние сме безполезни негодници. Няма значение дали се избиваме едни други, или ограбваме богаташи, които са по-скоро готови да умрат, отколкото да изгубят и една медна монетка. Смятах, че баща ти е най-добрият в това, човек, който би могъл да се издигне до най-високия връх на избраната сфера, и е избрал криминална империя за тази сфера. Той отказваше да прекланя глава пред когото и да било, не робуваше на закони. Преди беше забавно — парите бяха добри, жените бяха лесни… само че това продължи прекалено дълго. През тези пет години излъчването на Трен бавно угасна. Угасна, защото гледах как той ти отнема детството, приятелите, дори правото да живееш…

Зенке се изправи на крака и погледна към вратата.

— Никой човек не би могъл да причини това на собствения си син. Само някое чудовище би си поставило подобна цел. И аз не мога да стоя край чудовище. Това е последната ми задача. Не очаквам, че след смъртта си ще вляза във вечността, но кой знае. Може би Ашур ще ми прости, ако се измъкна, докато все още има време. Изглежда, че не съм бил единственият, стигнал до това заключение.

Бузите на Хаерн се раздвижиха. Момчето се усмихваше.

— Оцелях престоя при жреците — каза то с доловима гордост. — Те не можаха да ме надвият. Никой не може да ме надвие.

— Не се възгордявай. Все още бих могъл да те надвия и с една ръка…

Той замлъкна. Откъм главния вход бяха започнали да долитат викове. Сред тях определено се отличаваше гласът на Гарт.

— Остани тук — каза Зенке. — Заключи се. Аз ще отида да проверя какво става.

Той затвори вратата след себе си, изчака да се убеди, че Хаерн ще я залости, сетне бързо се отправи към входа. Неколцина крадци вече изчезваха зад ъгъла на коридора — прекалено далече, за да се обърне към тях. Виковете на Гарт бяха единствените разбираеми, защото заглушаваха останалите гласове.

— Стражи, стражи! — крещеше Гарт. — Нови глави за пукане!

Зенке прелетя през трапезария и след един завой се озова край главния вход. Над стотина крадци се бяха подредили край прозорците, които гледаха към двора. Гарт се извисяваше сред тях, оживен от нетърпение.

— Какво става тук? — извика Зенке.

— Войници! — кресна Гарт и извърна туловището си. — И то кралски войници! Започнаха да заобикалят мястото. Наброих поне пет стотака. Много глави за трошене, момчета!

Гарт бе изключително ентусиазиран, но лицето на Зенке пребледня. Войниците пристигаха прекалено рано. Трен още го нямаше. Защо бяха прибързали? Защо Джерънд не бе изчакал сигнала му?

— Трябва да ги забавим — рече Зенке. — Постарайте се да не ги пускате вътре.

— Те имат брони — възрази един от крадците. — Щитове, шлемове, мечове… А ние имаме кинжали и кожени дрехи. Какво очакваш да сторим срещу тях?

— Очаквам да ги убивате — кресна Зенке, започнал да възвръща решителността си. — Или си мислите, че те ще ви оставят да живеете, ако изтичате навън с вдигнати ръце и подвити опашки?

Гарт придърпа Зенке встрани.

— Сред нас има предател — тихо каза той. — Как иначе войниците ще изникнат толкова бързо? Кой може да е?

— Нямам представа — излъга Зенке. — Трябва да удържим. Когато домът пламне, ще успеем да избягаме в суматохата.

— Или ще се опечем като хлебарки.

За момент двамата се гледаха в очите.

— Не виждам друг начин — рече Зенке.