Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Ще посветиш ли живота си на мен? — попита Лъвът.

Част от Арон искаше да се подчини. Да сложи край на този ужас. Мракът щеше да го обгърне. Струваше му се най-разумно да се предаде. Да стои край Лъва бе за предпочитане пред стенанията, които бе доловил да долитат от утробата му. Определено бе за предпочитане.

Но той си спомняше и казаното от Робърт. Ашур въплъщаваше всичко добро у човечеството. Насълзените очи се вгледаха в Лъва, дирейки същата доброта. Но сред огъня не видя нищо подобно. Насреща му стояха смърт, гняв и проклятие, придобили физическа — животинска — форма. Нищо от онази тръпнеща обич, изпълвала молитвите на Делисия, не можеше да живее сред това ужасно създание.

Струваше му се, че умът му се раздвоява. Пред него се простираха два пътя. Всяка от половините му искаше да поеме по противоположния.

Закълни се! — изрева Лъвът. Падни на колене и се закълни. Няма да приема друго. Твоята съдба е смърт, дете. Съзирам това с онази яснота, с която ти различаваш небесните светила. Ако отхвърлиш милостта ми, ти ще умреш от ръката на приятел. Застанеш ли край мен, ще властваш като полубог, а синът ти ще бъде крал.

Два пътя. Две същества. Две съзнания. Баща му желаеше първия път, лесния, отвеждащ край кръв и убийства. А другият, показан му от Робърт Хаерн, пътят, който Кайла бе защитила и Делисия бе осветила, отвеждаше към смъртоносна светлина. И двата пътя го изпълваха със страх. Дълбоко в себе си той знаеше кой от тези пътища е правилният. Знаеше какъв избор трябва да направи. Но се страхуваше.

Избирай! — изрева Лъвът. Или ще прогоря същината ти. Жреците ще изнесат празната ти обвивка.

Той не можеше да избере. Обгръщаше го ужас. Звезди проблясваха в мрака над Лъва. Самите небеса кръжаха около въплътената форма на Карак. От ноздрите на муцуната се стелеше дим. Очите блестяха от нетърпение. Лъвът отвори уста и се озъби. Времето бе изтекло. Моментът на избор бе отминал.

Ревът се разля над него, много по-гръмък. Изглеждаше, че светът е готов да се пръсне под вълната звук. След този звук слухът на момчето щеше да стане излишен, защото нямаше да чуе нищо по-покъртително. Горящи сълзи изпълваха очите. Дробовете му застинаха. Само сърцето продължаваше да тупти яростно. Сред ума му беснееше огън, който поглъщаше всичко.

Изборът бе само един. И Арон го знаеше. Пламъкът бе олтар, върху който юношата положи оброка си.

Всичко, което означаваше Арон — да бъде син на Трен Фелхорн, да убива без угризения и да се отдаде на кръв и убийства — той захвърли върху този олтар. С готовност приветства рева, превърнал се в пламък на пречистване. Този пламък унищожи страха му. Унищожи липсата на разкаяние. Насред рева момчето се изсмя.

— Нека Арон умре — каза то. — Хаерн ще остане жив.

Ръцете и гърдите му се покриваха с рани. Сега кръвта се стичаше в правилната посока.

Дим изпълни гърдите му. Главата му се замая и клюмна. Пушекът я изпълваше с лекота. Очите му се затвориха. Все още засмян, той изгуби съзнание сред оглушителния рев.

— Елате — каза Пеларак и отвори вратата. Другите двама жреци пристъпиха след него. Стените на помещението бяха сивкави, подът бе каменен.

— Имаше ли успех? — попита един от двамата.

— Той видя Лъва — отвърна Пеларак. — Само онези с най-силна вяра са оцелявали след това. Когато се свести, сърцето му ще принадлежи на Карак. В това съм убеден.

— Слава — каза другият.

Те отнесоха проснатото на земята момче. Пеларак ги проследи с поглед, навъсен. Нещо не беше наред, само че не можеше да определи какво. Той не бе чул думите на Лъва, не бе съзрял и видението. Но бе почувствал страховитата мощ, пред която Арон се бе отпуснал на колене и бе заридал. Имаше нещо смущаващо в начина, по който момчето се бе засмяло накрая.

Решил да разпита Арон след свестяването му, Пеларак напусна най-святата стая, за да отдаде час на молитви. След това щеше да подири съня, от който определено се нуждаеше. Може би на сутринта нещата щяха да изглеждат по-добре.

— Не бива да спираш — настоя Зуса. — Паладинът ще ни последва. Неизменно ще ни следва.

Алиса кимна. Тя дишаше накъсано и лявата страна на корема й биваше непрекъснато жегвана от упорита болка. В момента двете тичаха на запад, далеч от лагера и далеч от стените на Велдарен. На няколко пъти бяха променили посоката си, но само за да заобиколят някои от хълмовете.

— Къде… — промълви Алиса. Чувстваше се прекалено задъхана и замаяна, за да зададе цялото питане.