Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Арон? — попита Делисия. Момчето потръпна при звука на гласа й.

Това е лъжа. Поредната лъжа.

И все пак му беше трудно да повярва това, когато пръстите й се допряха до лицето му. Ръката бе студена на допир, но този допир бе истински. Сълзите, които се отделяха от очите й, се стичаха към тавана. Роклята й бе овъглена.

— Те лъжат — каза момичето. — В бездната е студено. Пламъците не греят. Ашур не ме искаше, затова съм тук. Не обичах Карак, затова той не ме обикна.

— Ти не си истинска — каза Арон, по-скоро молба, отколкото констатация. — Ти си при Ашур. На по-добро място. Ти беше добра. Ти беше невинна.

Пеларак се засмя. Делисия продължаваше да ридае. Тялото й започна да избледнява.

— Никой не е невинен — каза тя сред риданията си. — Аз почитах нещо неистинно. Молитвите ми не бяха от значение, защото бяха насочени към несъществуващото.

Арон рязко дръпна веригите си, за да я докосне. Тя продължи да избледнява пред обгърналия я мрак. Пеларак махна с ръка към облика, за да го прогони.

— Ти си отишъл при нея — каза свещеникът. — Баща ти ми разказа всичко. Зная какво си сторил. Нима не осъзнаваш колко си глупав? Тръгнал си да дириш мъдрост от едно невръстно момиче?

Арон се отпусна и се вторачи в пода, който изглеждаше бездънен.

— Молитвите й бяха толкова истински — каза той. — Тя беше искрена. Аз исках това.

Пеларак го сграбчи за косата и изви главата му, за да погледне момчето в очите.

— Има побъркани, които мълвят, че в телата им са се вселили демони. Че тези демони непрекъснато ги измъчват с гласовете си. Нима тяхната вяра е по-слаба от вярата на момиченцето? Защо не подири насока при тях?

На този въпрос Арон не можеше да отговори. Но Пеларак разполагаше с отговор.

— Защото нейната илюзия ти е допадала — довърши върховният жрец и пусна перчема му. — Харесвало ти е онова, в което тя е вярвала. Струвало ти се е примамливо. Но истината е единственото, което е от значение. Нима си готов да повярваш в лъжа, стига тя да ти хареса? Трябва ли да ти кажа, че момичето е добре, че светът е прекрасно място, че никой никога няма да те нарани? Много бих искал да живея в подобен свят, но желанието ми не го прави реален. Какво е реално, Арон? Какво знаеш, че е реално?

В ума му изникна трупът на Робърт Хаерн, намерил смъртта си от ръцете на ученика си. Неговите ръце.

— Зная, че убих онези, които обичах — каза момчето.

— Да. И защо? — поинтересува се Пеларак. — Какво е докарало тези убийства?

Очите на Арон блеснаха. Той разбра. Той видя обичта и отдадеността си, видя и на кого ги бе отдал. Срамът и вината се сляха в стрела, която вече не бе насочена към него самия.

Един-единствен човек заслужаваше това. Онзи, който бе задушавал душата му и бе попречил на желанията му. Собственият му баща.

— Молих се на Ашур — каза Арон. Това не беше лъжа. — Заради това умряха хора.

— Именно. Това ли е могъществото на Ашур? Вярност, която бива възнаградена със смърт? Карак е живото могъщество, момче. Той е Лъвът. Той властва над всичко. Всичко трепери пред рева му и се привежда да целуне ноктите на лапите му.

Неочаквано Пеларак изчезна. С дрънчене веригите се строшиха. Арон падна на земята и потръпна сред мрака. Беше му студено. Зъбите му тракаха.

И тогава видя Лъва. Той се приближаваше от много далеч, непосилно далеч за пределите на тази стая. Козината му бе бяла и пламтеше над тяло от разтопена скала. Очите, сред които се виеше дим, се насочиха към треперещото момче. В пастта, която създанието раззина, проблясваха зъби с големината на кинжали и покрити с прясна кръв.

Това е Лъвът , изкрещя удивително плътен глас, отекнал от всички ъгли на помещението. Това е могъществото.

Лъвът изрева. Дълбоко в гърлото му Арон различи хиляди ридаещи животи. Техният вой се сливаше с рева на бога. Душата му потръпна.

Той притисна лицето си към студения камък. Сълзи бликнаха от очите му. Не можеше да мисли. Можеше единствено да трепери в удивление.

Съмняваш се във властта ми? — попита Лъвът. Какво си ти пред мен, смъртнико? Аз съм Истината, която те очаква след края на живота ти. Къде ще се окажеш, когато пристъпиш във вечността ми? Ще ме боготвориш край мен, или ще останеш смазан на прах и овъглен?

Арон не спираше да ридае, споходен от неизпитван до този момент ужас. Той се чувстваше гол пред бога, жалък и беззащитен. Юмруците му удряха пода. Обгръщаше го ледена пот.

Лъвът отново изрева. Този път крясъкът му бе подсилен с огън, изпепелил дрехите на Арон. Кръв се разплиска в произволни посоки. Повелите на света преставаха да съществуват в свещената стая на Карак.