Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Съзнанието на Арон проблясваше неравномерно, едновременно с усилването и отслабването на болката. Тя прободе китките му и го накара да потръпне. Вода се разплиска върху езика му. Тихо напяване разкъсваше ритъма на виденията му и ги изпълваше с цвят, вибриращ едновременно със съня. Червено и лилаво. Цветовете пораждаха остър дискомфорт в ума му. Още болка, този път в глезените. Вода потече нагоре по устните му. Но това бе глупаво. Как така нагоре?

Момчето отвори очи. Очакваше да се окаже обърнато, затова се изненада, когато видя мъжа, застанал пред него. Той бе оплешивяващ, с остри очи и смръщени вежди. Над тъмната му роба висеше медальон, оформен като черепа на лъв.

— Къде съм? — попита Арон.

— В стаята на вярата — каза жрецът. — Изключително свято място. Аз съм Пеларак. Тук властва Карак. Не богинята на елфите, не Ашур, не слънцето, звездите или луната. Само Карак.

Ръката му стискаше мях. Когато го стисна, водата потече нагоре и се разплиска върху тавана. Заради странната гледка Арон почувства главозамайване. Той извърна глава и повърна. Под ужасения му поглед соковете също се понесоха към тавана.

— Това може да се очаква — каза жрецът. — Много от нещата тук са странни. Ти ще получиш възможност да зърнеш само незначителна част от тях. Карак властва навсякъде, но тази стая бе специално осветена с кръв и молитви.

Арон напразно опита да се раздвижи. Около китките му бяха обвити студени метални окови, поне така чувстваше, но когато погледна към ръцете си, не видя нищо да ги обгръща. Същото се отнасяше и за краката му. Докато се мяташе, различи следи върху кожата си. Следи, оставени от невидим захват.

— Оковите са нещо измамно — каза Пеларак. — Кой ги изковава? Какво им придава силата? Неразумно е да ги наричаме неразрушими. Глупаво е да ги обявяваме за изработени от нас самите. Ти си окован. Строши веригите си.

Докато изричаше последните думи, жрецът повдигна ръка. Внезапно желание изпълни сърцето на Арон.

Той не можеше да мисли за друго, освен за бягство. Всеки негов рефлекс, посветен на такава реакция, припламна. Всеки от мускулите му се напрегна в борба срещу невидимите вериги. Кожата му започна да се протрива. Коленете и раменете започнаха да треперят в агония. Кървав дъжд капеше към тавана. В един момент той напрегна цялото си тяло. Вените на врата му се издуха, от челото му започна да капе пот, която се стичаше към косата и оттам към тавана.

Колкото и да опитваше, той не можеше да строши веригите. Не можеше и да спре да опитва.

— Това е животът — каза Пеларак, който го наблюдаваше безстрастно. — Опитваме се да се освободим от оковите, без да сме способни да ги строшим. Но това безсилие е породено от собствената ни глупост. Ти си този, който се е обвил с тези вериги, Арон. Освободи се.

Той искаше да го стори. Само как искаше. Всеки от припрените удари на сърцето му отекваше като удар на чук върху гърдите му. От китките му продължаваше да се стича кръв. Умът му не спираше да търси решение. Робърт Хаерн никога не бе задавал въпрос с непостижим отговор, но дали същото можеше да се очаква и от този жрец? Какво имаше предвид той с тези вериги?

— Не разбирам — с пресъхнало гърло промълви момчето. Струваше му се, че езикът му се е превърнал в късче памук.

— Тогава положи повече усилия — рече Пеларак. — Невежеството не е оправдание, то е слепота, наложена от света. Тялото ти няма да понесе усилията и ти ще умреш заради невежеството си.

Очевидно този мъж бе жрец на Карак. Само едно нещо можеше да обясни защо свещеникът смяташе, че Арон сам е избрал веригите си. Ашур.

— Молих се на Ашур — изкрещя Арон. Влудяващото усилие да се мята бавно отслабна. Тялото му се разтърси във въздишка и отпусна тежестта си върху невидимите окови.

— Много добре. Напредваш. Погледни към ръцете и краката си.

Арон го стори. Веригите вече не бяха невидими. Макар допирът им да напомняше метал, те приличаха на мраморни. Над всяка от ключалките им стоеше изобразена Златната планина. Стаята бавно притъмня, но веригите запазиха белотата си. В полумрака изглеждаха почти сияещи.

— Символи — прошепна Арон. — Те лъжат със същата лекота като хората.

Лицето на Пеларак се навъси при тези думи.

— Наблюдавай внимателно — каза свещеникът. — Има нещо, което трябва да видиш.

Той отстъпи назад. Стаята притъмня изцяло. Само веригите и върховният жрец останаха видими.

Пламък премигна в средата на помещението. За момент в него блесна поглед. Следващият приплам бе по-продължителен и започна да се разгръща. Той се протегна до тавана, макар и без да излъчва топлина. Когато пламъците угаснаха отново, на тяхно място стоеше девойка. Огненочервената й коса стоеше разрошена.