Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Тук нищо не ни заплашва — каза момчето. Двамата приседнаха един срещу друг. Градът се простираше под и около тях. В далечината се издигаха огромните крепостни стени, които отсичаха територията му.

Хаерн посочи наляво, където се намираше улицата.

— Никой минувач не може да ни види.

Делисия кимна и разтърка ръце — трепереше от студ и от страх. Последните няколко дни от живота й бяха представлявали въртележка от болка и объркване. В момента й се искаше единствено да се свие на някое топло място и да спи дълго. Но сините очи на Хаерн не спираха да се взират в нея, настойчиви в отчаяние.

Той искаше нещо от нея, но тя нямаше представа какво.

— Защо дойде? — попита тя. Надяваше се да научи бързо, за да може да се върне по-скоро в светилището.

— Защото аз… Свързано е с баща ти.

Делисия трепна.

— За какво става въпрос, Хаерн?

Юношата въздъхна и извърна поглед. Маската му помагаше да прикрива емоциите, но не ги отстраняваше. Той изглеждаше разколебан и засрамен.

Делисия почувства пробождането на страха в стомаха си. Усещаше, че следващите думи на Хаерн няма да й харесат.

— Аз участвах в убийството на баща ти — неочаквано промълви Хаерн.

Делисия не помръдна. Мислите й се насочиха към онзи ден, но тя не бе запомнила момче. Помнеше единствено сълзи, изненаданите крясъци на тълпата и собственото си бягство, което я бе отвело на място, където да може да плаче сама.

Но болката на Хаерн изглеждаше прекалено истинска.

— Защо? — попита тя. — Защо си участвал?

— Защото баща ми ме накара. Това не е всичко, Делисия. Беше ми възложена задача, която не успях да изпълня. Ти беше моята цел. Трябваше да убия теб.

Делисия застина от страх. Тя си припомни разговора им в къщата. Ами ако беше допуснала грешка с решението си да го освободи? Той не бе успял да изпълни задачата си и сега я бе отвел на безлюден покрив, от който нямаше измъкване.

— Какво искаш от мен? — каза тя. Молеше се на Ашур момчето да не изтегли някой от кинжалите си в отговор.

— Тогава аз те следвах. Ти не ме видя, но аз бях там. Слушах как се молиш. Това ме покърти. Разбираш ли? Чух как ридаеш и се молиш отчаяно. Не можех…

Той се изправи и се извърна.

— Не можех да допусна да се превърна в подобно чудовище. Бях близо до последната крачка, но отказах да я направя.

Делисия се изправи, доловила мъката му. Тя се пресегна, положи ръка върху рамото му и го обърна с лице към себе си. Сините очи бяха насълзени. Сълзите попиваха в маската.

— Искам да се науча да се моля като теб — каза той. — Искам да се сдобия с такава вяра. Баща ти бе мъртъв, а ти продължаваше да вярваш. Аз се опитах да сторя същото, но заради това умряха хора. Чувствам се неискрен. Какво знаеш ти, което аз не знам? Какво правиш? Моля те, кажи ми, Делисия. Нуждая се от това. Нужно ми е нещо, в което да се вкопча, за да не изчезна завинаги. За да не се превърна в онова, което баща ми иска да стана.

Делисия се изчерви. Чувстваше се толкова млада и наивна, а той се обръщаше за помощ към нея. Тя се опита да си припомни думите на баща си. Споменът за благия му глас и топлата усмивка само я нарани още по-силно.

— Протегни ръце — каза тя. Имаше нещо, което тя помнеше; момент, който нищо не можеше да й отнеме. Това бяха моментите на онези нощни молитви, които бе изричала заедно с баща си в миговете, когато се бе чувствала изплашена.

Сплела пръсти с тези на Хаерн, тя коленичи. Момчето се отпусна заедно с нея.

— Сведи глава — напъти го Делисия.

— После?

— Затвори очи.

Хаерн го стори и зачака.

— Мисли за всичко, което обичаш — продължи тя. — И се моли за него. Не мисли кому се молиш. Не се тревожи дали думите ти ще бъдат чути. Просто се моли.

Хаерн отвори очи и я погледна.

— Ами ако нямам какво да обичам?

Този въпрос прониза сърцето й. Веднъж, след едно скарване, тя бе отправила същото питане към баща си. Сега тя отговори с неговите собствени думи. Никога не бе изпитвала такава мъка по баща си.

— Тогава обичай мен — каза тя.

Тялото й залитна напред. Устата й се отвори в безгласен вик на болка. Кръв започна да попива в предната част на роклята. От гърба й остана да стърчи стрела.

— Не! — изкрещя Арон и прегърна рухналата Делисия.

Кайла наблюдаваше, стиснала зъби. Навсякъде около момчето изникваха сиви плащове. Две къщи по-натам Трен отпусна малкия си арбалет и се приближи.

— Не се приближавайте! — кресна момчето и изтегли кинжала си с една ръка. С другата продължаваше да прегръща тялото. Извадили оръжия, Паяците го заобиколиха и спряха, за да изчакат господаря си. Кайла бавно се приближи. Разстроеният Арон не чу стъпките й.