Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Татко ни помогна да преодолеем… — каза Делисия и цялата потръпна. — Той ми липсва. Брат ми също ми липсва. Мъчно ми е за мама и за баба. Не искам да оставам тук, искам да се върна вкъщи…

Тя се разрида. Дори и опитната Мадлин остана изненадана от бързата реакция. Момичето бе сдържало мъката си целия ден. Съвсем малко бе трябвало, за да я отприщи.

Тъй като знаеше, че трябва да уцели подходящия момент, жената я остави да плаче няколко секунди, преди да я прегърне.

— Поплачи си. Зная как се чувстваш, на мен ми липсва съпругът ми. Много се тревожа за него. Точно в този момент той може би виси окован в някое от скривалищата на Фелхорн. Бих дала всичко, за да го прегърна отново.

— Чух да се говори, че изпращат човек при него, който да му каже за вас.

— Сигурна ли си? Видя ли го да тръгва? — попита Мадлин и съвсем леко се намръщи. След миг Делисия поклати глава.

— Не. Не съм видяла.

Мадлин отново замълча. Бе оформила две плитки и започна да ги прикрепя една към друга. Тъй като не разполагаше с нищо друго, тя откъсна ивица от роклята си, за да ги привърже.

— Доколкото разбрах, само брат ти ти е останал? — попита тя, смесила любопитство и тревога в гласа си. — Знаеш ли къде е той сега?

— Чиракува при някакъв магьосник — каза Делисия. — Така и не можах да му запомня името. Малдерад. Малдрад. Нещо такова.

— Магьосниците често си избират чудати имена. Мислят си, че това им придава мистериозност, но в повечето случаи просто ги кара да изглеждат глупаво.

Делисия тихо се изкиска.

Мадлин избра този момент, за да отдръпне ръце и да ги отпусне в скута си. Момичето се извърна, сепнато от рязкото оттегляне.

— Бих могла да те заведа при брат ти — каза Мадлин. — Сигурно трябва да си дочула какво се говори за мен, Делисия. Аз съм лейди Мадлин Кинън, по-богата от краля. Жестоко е да те държат тук, докато брат ти остава сам. Ами ако той се върне във Велдарен? Ами ако гилдиите изпратят хора да убият и него?

Делисия започна да кърши пръсти, а после сграбчи лактите си и потръпна. Мадлин почака за момент, преди да нанесе последния удар.

— Делисия, той изобщо знае ли, че баща ви е мъртъв?

Детето я погледна изумено и поклати глава.

— Някой трябва да му каже — настояваше Мадлин. — Мисля, че това трябва да си ти. Ела.

— Ще си създам неприятности — плахо каза Делисия. — Баба ме доведе тук, защото е безопасно. Къде другаде бих могла да ида? Какво ще правя, ако Малдрад не ме иска? Не мога.

Това беше моментът. Мадлин се изправи и скръсти ръце, въплъщавайки се в ролята на разочарована майка.

— Можеш и ще го направиш, Делисия. Аз трябва да се върна при съпруга си. Ти трябва да се върнеш при брат си. Нима не искаш това? Забрави какво настояват другите. Не те определят живота ти. Те нямат право. Аз ще се погрижа за теб, ако ми помогнеш. Моля те, помогни ми.

Делисия не можа да издържи на дъжда от думи и бавно кимна.

— Обещавате ли да се грижите за мен? — попита тя.

Мадлин си послужи с най-очарователната усмивка, на която беше способна.

— Всички останали спят — продължи Делисия. — Бертрам трябваше да ми помага, но той е много дебел и задряма в стола си. Не зная дали вратата е заключена.

— Има само един начин да разберем — каза Мадлин и я хвана за ръката. — Води.

Хаерн намести маската. Искаше му се да бе намерил по-удобен плат.

Сетне обгърна наметалото по-плътно около себе си. С изключение на русата коса, той представляваше сиво петно, сляло се със сенките. Храмът се намираше на отсрещната страна на улицата.

Срещу светилището бе разположен магазин за дребни лакомства, разчитащ на потоците вярващи. Именно зад него се скри Хаерн, за да огледа целта си.

На пръв поглед изглеждаше, че промъкването вътре е невъзможно. Не се виждаха никакви прозорци, само редици колони. Самите колони бяха прекалено широки и гладки, за да позволят изкатерване. Огромните врати бяха затворени. Никой не стоеше на пост пред тях, но нямаше съмнение, че те са залостени. Покривът имаше пирамидална форма, със заострена среда и почти плосък по краищата.

От двете страни на храмовите стълби се издигаха две статуи. Лявата изобразяваше брониран воин с благородно лице, стиснал везни. Отдясно стоеше млада жена, повдигнала възхваляващи ръце към небето.

— Никога не отхвърляй като безнадеждно нещо, което не си опитвал — прошепна на глас Хаерн. Един от учителите му по фехтовка бе обичал да казва това. Оставаше едно неогледано място — покривът. Именно натам се насочи момчето.